Саймън Грийн - Шадоус Фол

Дълго време цареше единствено тишина. И тогава в тъмното, под отломките останали от Пещерата, някой се размърда. Самият той не бе сигурен кой в действителност е, но усети, че го боли навсякъде. Нещо тежко бе паднало върху него и той се заизвива бавно, за да се измъкне. Май беше тяло, подозрително вдървено и отпуснато. Наоколо в тъмното се чуваха приглушени стонове и скърцане. Протегна предпазливо двете си ръце и напипа празно пространство. Присви крака и бавно се изправи в очакване всеки миг да удари главата си в нещо, после протегна ръце нагоре. Пръстите му докоснаха компактна маса отломки и стърчащи камъни. Стори му се достатъчно стабилно, дори здраво. Харт сви рамене. И да не беше, нямаше кой знае какъв избор.

Замръзна, когато бавно проумя кой всъщност е. Джеймс Харт, в клуб Пещерата, в Шадоус Фол. Поли… Наведе се и заопипва наоколо в тъмното, ръцете му напипаха тежестта, която бе усетил върху себе си. Беше тяло, бе меко, бе съвършено неподвижно. Докосна лицето, с пръстите си долови дихание. За пръв път от доста време Харт съжали, че бе отказал цигарите. Точно в този момент би убил човек за своята стара запалка. Сгърчи се на мястото си, парализиран от смазващото чувство за безпомощност и тогава някой простена и се възпротиви немощно с неясен, неуверен глас. Тялото се размърда под ръцете му и Харт внимателно му помогна да седне.

— Поли? Ти ли си? Добре ли си? Ранена ли си?

Усети се, че бръщолеви и млъкна, за да я остави да отговори.

— Не знам — отвърна тя. — Твърде тъмно е, за да кажа. Всичко изглежда да е на мястото си, но имам убийствено главоболие. Какво, по дяволите, стана?

— Мътните ме взели, ако знам. Май си спомням, че чух експлозия, само толкова.

Ръката му напипа нейната и той я стисна успокоително. Тя трепереше непрекъснато като сърцето на уловено птиче.

— Предполагам, че нямаш запалка? Или кибрит?

— Не. Дали сме, където ми се струва? Под развалините на някаква сграда?

— Боя се, че е така. Не се тревожи. Във въздушна възглавница сме, а покривът изглежда достатъчно стабилен. Някой скоро ще дойде и ще ни изрови. Опитай се да стоиш спокойно.

Той не спомена, че въздухът вероятно е ограничен и колкото по-малко мърдаха и го изразходваха, толкова по-добре. Не смяташе, че е готова да чуе това. Не бе сигурен, че и той е подготвен.

— Може да мислят, че всички са мъртви — обади се накрая Поли. — Може да са се отказали от нас и да са си заминали. Възможно е да сме затрупани от тонове камъни.

— Не може да са толкова много, иначе досега покривът щеше да се е срутил. Ще почакаме малко. Ако никой не дойде, ще трябва да си прокопаем път навън.

Постара се да говори спокойно и нехайно, макар че му идеше да заскимти от отчаяние в непрогледния мрак. Внезапно го връхлетя чувство на клаустрофобия и ледена пот изби по лицето му. Изправи се на крака олюлявайки се и изпробва покрива отново. Каменният блок се размърда леко, когато приложи сила, наоколо се чуха зловещо скърцане и стонове. Той мигновено дръпна ръка, но звуковете не спряха. Харт се усмихна напрегнато в тъмното. Риск губи, риск печели… Натисна по-силно, камъкът се отмести и се сгромоляса, в тъмнината просветна. Не бе много, но поне можеше да различава някакви очертания. Поли обърна лице към светлината и Харт положи огромно усилие да не изглежда разтревожен. Бе цялата нарязана и в синини и трепереше неудържимо. Тогава погледна по-нататък, когато нещо се размърда в мрака. Заедно с тях във въздушната възглавница имаше още двама души, лежаха един върху друг. Единият се опитваше да се изправи. Харт побърза да се приближи до тях и се наведе, а Поли ахна когато ги разпозна, щом очите й привикнаха с оскъдната светлина.

— Това е Сузан… и Шон Морисън. Какво търсят тук? Не е възможно тяхната маса да е била близо до нашата…

— Никога не задавай въпроси на щастливата случайност — каза Харт. — Може да се обърне срещу теб. Виж дали можеш да им помогнеш да станат и да се размърдат, докато аз много внимателно се опитам да направя по-голяма дупка в тавана. Мисля, че не сме далеч от повърхността.

Той заработи бавно и предпазливо, разшири дупката сантиметър по сантиметър и изчакваше всеки път, когато отломките се разместваха в нова позиция. Нямаше ни най-малка представа какво ги задържа, но трябваше да рискува. Накрая реши, че дупката е достатъчно голяма и помогна на Поли и другите двама да се изкатерят от тъмнината на светло. Излезе последен и после всички побързаха да се махнат от развалините и да се озоват на по-безопасно място. Морисън не преставаше да тръска глава, за да я проясни, а Сузан придържаше внимателно вероятно счупената си ръка — иначе изглежда се бяха отървали доста леко. Поли още трепереше и Харт я прегърна през раменете. Накрая се огледаха — накъдето погледнеха, имаше развалини и тела в локви кръв. Тук-там горяха къщи, пламъците се издигаха високо в нощното небе.