Саймън Грийн - Шадоус Фол

Всички се огледаха сепнато, когато чуха грохота на приближаващи се военни машини. Харт ги поведе към тъмното убежище на най-близката уличка и оттам мълчаливо наблюдаваха конвоя от джипове, претъпкани с въоръжени войници, който премина с рев край тях. Никой не обърна внимание на погрома, през който минаваха, сякаш бяха видели достатъчно и вече не съществуваше нищо, което да ги трогне по какъвто и да е начин. Най-после и последният джип зави зад ъгъла и изчезна, а наоколо се възцари отново тишина.

— Трябва да се махаме от улицата — каза Морисън. — Ако сме на открито, войниците все някога ще ни забележат.

— Сузан не може да стигне далеч — каза Поли. — Нуждае се от лекар.

— Тук е добро място да се скрием — каза Харт, като посочи сградата до тях. — Май някой снаряд или нещо подобно е уцелил покрива, но не е пламнал пожар и приземният етаж изглежда сигурен. Сякаш няма никой вкъщи. Тук ще бъдете в безопасност, а аз ще отида да потърся помощ. В случай че още може да се намери такава в Шадоус Фол.

— Не можеш да тръгнеш — възрази Поли. — Не е безопасно.

— Аз съм специален — подчерта Харт. — А и някой трябва да отиде, най-малкото за да доведе лекар за Сузан. Няма да се бавя. Грижи се за жените, Шон. Настанете се удобно, но не се показвайте навън. Преди да сте се усетили още, ще съм се върнал с помощ.

Усмихна им се припряно и забърза надолу по улицата. Сенките го погълнаха и в миг вече го нямаше. Поли поклати глава смаяно.

— Не трябваше да го пускаме да тръгва. Ще го убият.

— Не непременно — възрази Морисън. — Проверих пушката на войника. Нищо й няма. Пълен пълнител. Никаква причина да не гръмне, когато войникът се прицели в Харт. В края на краищата може наистина да е специален. Може и затова всички да сме оцелели след нападението над Пещерата — били сме близо до него.

— Това само идва да покаже колко съм уморена, щом виждам смисъл в това — обади се Сузан. — А сега, моля ви, може ли да се махнем от улицата, преди да повърна и да припадна? Надявам се — точно в тази последователност.

Отец Калахан седеше сам в кабинета си и се тревожеше. Нямаше за какво да се безпокои. Бяха му обещали, че всичко ще мине гладко. Въпреки това той седеше в кабинета си и му призляваше като слушаше как някаква жена пищи на улицата. Внезапно писъците секнаха и последвалата тишина бе още по-зловеща. Калахан погледна през прозореца и видя да се стели дим над горящите сгради. Стисна ръце в юмруци и не преставаше да си повтаря, че всичко е за по-добро. Знаеше предварително, че ако пусне Воините, това неизбежно ще доведе до конфликт, но краят оправдаваше средствата. Вратата към вечността трябваше да мине под контрола на християнска общност. Тя бе твърде важна, твърде могъща, за да бъде оставена в ръцете на езичник като Времето, отговорен единствено пред себе си. Ако вратата наистина осигуряваше достъп до самия Бог… Контрол над нея неминуемо означаваше контроли над града, но само временно. Мирът щеше да се възцари отново, щом Воините овладеят всякаква съпротива, после сградите могат да бъдат построени пак, а невинните — утешени. Окупацията бе необходимо зло, което щеше да доведе до големи добрини.

Всичко щеше да е за добро накрая. Бяха обещали.

Въпреки това му бе трудно да стои в кабинета си и да бездейства, докато хората страдаха. Още от самото начало на нашествието му се искаше да излезе навън да помогне, но Воините не биха го допуснали. Настояваха да стои далеч, даже поставиха охрана на вратата му да го предпазят — в случай че се разчуе за сътрудничеството му с Воините. Не му харесваше думата „сътрудничество“, но се бе съгласил. Имаше и такива, които нямаше да го разберат.

Известно време хората му се обаждаха, молеха за помощ, той им предложи утеха, доколкото можа, после телефонът спря да звъни и когато взе слушалката, в отговор чу само тишина. Не разбра дали това е част от общ проблем или, че Воините не желаят повече да говори с никого. Вече минаха часове, откакто телефонът замлъкна. Бяха го уверили, че нашествието ще приключи много бързо с минимум жертви, че елементът на изненада им дава всички необходими предимства, за да преодолеят защитните съоръжения на града. А като преодолеят защитата, нищо не би спряло Воините да преминат с грохот през града към Саркофага, а през него — и чак до Времето. Бе опитал да се свърже с тях по специалния телефон. Чу как звъни отсреща, но никой не вдигна. Сигурно бяха заети. Не биха го игнорирали просто така.

Някой почука силно на входната врата и той подскочи в стола си. Изчерви се виновно и за миг му се прииска да не отваря вратата, в случай че Воините бяха дошли да го накажат заради това, че е допуснал да се усъмни. Но отхвърли мисълта и се изправи на крака. Несъмнено бяха изпратили някого да му обясни какъв е проблемът и защо отнема толкова време. Колко далновидно. Не искаха той да се тревожи. Посъвзе се и без да бърза отиде да отвори входната врата. Охраната при вратата му кимна небрежно и му предаде голяма кутия за шапки. Калахан автоматично я пое и се изненада от тежестта й.