Саймън Грийн - Шадоус Фол

Калахан отмести поглед. Не можеше да се намеси. Не можеше да рискува да го спрат и заловят. Той носеше отговорност за това, което ставаше в Шадоус Фол, от него зависеше да го прекрати. Смяташе, че знае начин. Имаше един човек, който можеше и да е в състояние да спре нашествието и да отблъсне врага. Един мъж с вярата и силата да го стори. Свети Августин.

Отец Калахан се изсмя високо, а смехът не прозвуча жизнерадостно. Двамата със Свети Августин щяха да покажат на Воините какво всъщност означава Божият гняв.

Елфите наизлязоха с грохот изпод земята под хълма, материализираха се в Шадоус Фол и се нахвърлиха върху Воините като вълци върху беззащитно стадо. В един миг се появиха хиляди, облечени в древните си доспехи, с всичките си страховити оръжия. Яздеха своите жребци в бляскави медни доспехи, връхлитаха от небето с машини, изтъкани от фина сребърна паяжина. Коболди яхаха мощни мотори, чието гориво бе човешка кръв, появиха се и Спригани в такъв нечовешки вид, че трудно се разпознаваха като някаква форма на живот. Воините спряха по пътя си, разгневени и сащисани при вида на новия враг. Офицерите побързаха да ги назоват демони и дяволи, сатанински изчадия от самия Ад и се опитаха да ги отблъснат с вдигнати разпятия, но елфите само се разсмяха. Бяха по-древни от всички човешки религии. Те се врязваха в скупчените войници с шеметна скорост, от която сърцето спираше и трупове се разлетяваха на всички страни сред водопади от кръв. Блясваха саби, отекваха изстрели, светлинни оръжия припламваха във вечерния мрак.

Битката се вихреше навсякъде из града, елфите се разпръсваха и връхлитаха върху самотните Воини. Един елф се хвърли срещу брониран танк, който се появи с грохот от една странична уличка. Дългите му извити нокти разкъсаха стоманената броня с лекота и тя разцъфна като консервна кутия, разкрила своите лакомства. Войниците пищяха, а елфът препускаше като на родео, вкопчен встрани на танка, докато той се люлееше и с грохот се опитваше да го хвърли на земята. Задъха се от смях, провря се през отвора и скочи върху ужасените войници. Те бяха в капан във вътрешността на танка, без да имат никакво място да се бият или възможност избягат. Елфът откъсна главите им и започна да пие кръвта, бликаща от вратовете им. Пронизителни викове отекваха кратко в танка, а елфът разкъсваше, дереше и беше доволен. Остави шофьора за накрая, изтръгна сърцето му и го изяде, докато още туптеше. После излезе от танка, запя една стара песничка на забравен език и тръгна да търси нова жертва, за да утоли надигащия се глад.

Навън, на улиците и по площадите, Воините посрещаха елфите с унищожителен кръстосан огън и град от куршуми. Забавяха ги, но не успяваха да ги спрат. Трудно можеше да се убие елф, а студеното желязо бе просто мит, измислен от човека за негово собствено успокоение. Понякога групичка войници успяваха да заклещят някой елф насаме и го обсипваха с куршуми отвсякъде, гледаха го как се гърчи и крещи. Неминуемо обаче спираха или им свършваха мунициите и тогава наблюдаваха ужасени как раните му зарастват и той се нахвърля отгоре им с предишното настървение. Снаряди и гранати разкъсваха елфите на парчета и ги разпиляваха по улиците, но за кратко време частите им бавно пропълзяваха и се събираха отново в едно тяло. Те не можеха да променят формата си и пак да си служат добре с оръжието, по този начин ставаха по-уязвими, но онова, което оръжията им бяха способни да причинят, далеч надхвърляше този недостатък. Те прихващаха снарядите и експлозивите с електронни лъчи и мощни лазери и сееха смърт и разруха.

Горе в небето дракони се сражаваха срещу картечниците на хеликоптерите. Летящите машини имаха метална броня и сееха опустошителен картечен огън, но драконите бяха по-бързи и по-маневрени и бълваха огън. Те връхлитаха върху хеликоптерите под невъзможни ъгли и обхванатите от пламъци машини падаха от небето като смачкани носни кърпички. Останките се стоварваха долу върху войници и елфи, но само елфите ставаха и тръгваха отново.

Треперете, знайни и незнайни светове. Елфите отново са тръгнали на война.

Оберон, с бляскава осанка, яздеше своя жребец в сърцето на самия хаос и мяташе Светлинното копие отново и отново. То не можеше да бъде спряно, нито можеше да му избягаш и намираше целта си сред хиляди души, независимо къде се е скрила. Минаваше през сгради, пробиваше стомана, за да намери жертвата си, и после се връщаше обратно в ръката на Оберон, като хрътка при своя господар. Офицерите биваха поразявани един след друг, понякога оставаха набучени на бляскавото острие на копието. Оберон събираше главите им и ги окачваше на седлото на коня си.