Саймън Грийн - Шадоус Фол

Музиката заля Воините и елфите и те спряха, за да послушат. Тя докосна по нещо у всеки един от тях, нещо мъничко, но упорито, което някак си бе оцеляло сред цялата омраза и ужас на убийствата. Тук-там сред редиците някои запяха. Мъничко благоговение, удивление и радост, точно когато нощта изглеждаше непрогледна. Войниците захвърлиха пушките, елфите — мечовете и сами или по двама пресичаха площада, за да се приветстват взаимно. Някой друг ден можеха да се срещнат пак и да се сражават, някой друг ден можеше да умрат, но в този миг се оттеглиха от ръба и внезапно въздухът се изпълни с нежност. Срещаха се насред площада, все повече и повече на брой, вдъхновени от песента и тези, които пееха. Бе тихо честване, без викове и възгласи, простичко задоволство, че войната е свършила и те са оцелели.

Но не всички чуха песента. За някои тя бе просто шум и отвличаше вниманието им от онова, което всъщност имаше значение. Офицерите воини се опитаха да контролират хората си, раздаваха заповеди и отправяха заплахи и когато това не вършеше работа, заповядваха на останалите верни на тях войници да открият огън срещу предателите. Те изпълняваха и внезапно нощта се изпълни от грохота на изстрелите. Елфите отговориха със свръхестествените си оръжия и непозната енергия, която озари мрака. Но над всичко се извисяваше музиката, силна, затрогваща и могъща, а оръжията и на двете страни бяха безсилни срещу нея. Песента защити тези, които я чуваха. Морисън и другите пееха и свиреха и сякаш сърцата им щяха да се пръснат, изпълваха нощта с цялата изгубена сила и прекършен потенциал на своя кратък живот. Пееха песни, които можеха да бъдат изпети, ако смъртта не ги бе покосила, като диви цветя, поникнали в строго контролирана градина. Те пееха и свиреха, а музиката пулсираше силно в кръвта на всички, които я чуваха.

Воините се втурнаха първи, обърнаха се и побягнаха или заляха площада, за да се присъединят към тълпата в центъра. Елфите се смееха и ръкопляскаха и изоставиха оръжията си. Винаги бяха изпитвали нежност към човешката музика и им достави повече удоволствие да се присъединят, отколкото да преследват победения враг. Песента и музиката внезапно секнаха, сякаш така бе планирано, а публиката надаваше възторжени възгласи и аплодираше, докато гърлата им прегракнаха и ръцете ги заболяха. Морисън се усмихна и се поклони, изтощен и прогизнал от пот, но все още усещаше силата на музиката в себе си, сякаш тя го питаше какво да направи по-нататък. Оберон, Титания и Пък излязоха напред да му се поклонят, а Морисън избърса с ръкав потта от лицето си и се ухили в отговор.

— На бис ли ме викат?

В една изоставена къща на една опустяла улица Сузан Дюбоа седеше сама до прозореца на приземния етаж и следеше уморено какво става навън. Опитваше се да не се движи и дишаше предпазливо и повърхностно. И при най-малкото движение остри болки пронизваха счупената й ръка, някои от тях толкова силни, че й прималяваше. В началото си бе помислила, че е изкълчена или зле натъртена при срутването на Пещерата, но след като шокът попремина и болката постоянно се усилваше, й бе все по-трудно да вярва в това. Опита се, наистина се опита, защото мисълта за счупена ръка бе твърде непосилна, но сега и малкото утеха й бе отнета.

Ръката й бе скрита под дългия ръкав на роклята. Платът бе разкъсан, висеше на парцали и бе пропит с кръв, но тя не го бе повдигнала, за да я погледне. Смяташе, че точно сега не може да се оправи с това. Прииска й се Поли да побърза да слезе долу. Бе се качила на горния етаж да види дали има по-добра видимост към града отвисоко. Единственото, което се виждаше от приземния етаж, бяха разрушените и изгорели домове, опустелия канал, а понякога колона войници, които преминаваха край тях на път да унищожат някоя друга част на града. От известно време не се виждаха никакви войници, но Сузан не се съмняваше, че накрая ще се върнат. Това бе само затишие пред буря, а обикновено след това стихията се разразяваше с нова сила. Болката загложди ръката й отново и тя се съсредоточи върху това да диша по-повърхностно, за да не я мести.

Стана й студено, почувства се уморена и съвсем сама. Поли бе още горе, а Шон Морисън бе изчезнал по някое време през нощта, когато двете с нея още спяха. Предполагаше, че не би следвало да е изненадана. На Шон никога не можеше да се разчита. Това бе част от чара му. Но дори и да бе така, да се измъкне по този начин бе подло и необичайно дори за него. Не че Джейс Харт се бе оказал по-добър. Бе обещал да се върне, когато намери безопасно убежище за тях, но бяха минали часове и все още нямаше и следа от него. Всичко би могло да му се случи. Всичко…