Саймън Грийн - Шадоус Фол

Тя въздъхна, после трябваше да стисне зъби, когато новият пристъп на болка прониза ръката й. Беше й студено, но по лицето й се стичаше пот. Не бе добър знак. Все по-замаяна се чувстваше, на ръба да припадне, но нямаше да се поддаде. Не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Всичко би могло да се случи, докато е в безпомощно състояние. Не бе свикнала да е безпомощна. Обикновено тя бе тази, при която другите идваха със своите проблеми, хвърляше карти и разбираше какво да направи. Винаги се бе гордяла, че рано или късно може да намери отговор за всеки проблем. Също така, че можеше да се грижи за себе си сама и не разчиташе на никого за нищо. Сега градът, на който бе помагала толкова дълго, бе разгромен и тя по никакъв начин не можеше да оправи нещата, а бе и в капан в изоставена къща със счупена ръка и усилваща се треска. Искаше й се Поли да побърза и слезе долу. Чувстваше се малко по-добре, когато бяха заедно. Усмихна се горчиво. Години наред Поли се осланяше на нея, за да се справи с разбития си живот, а сега — ето я нея тук — разчита на Поли. Странно как се обръщат нещата. Странно… Какво я бави толкова много там, горе? На Сузан й се прииска да й извика да побърза, но не го направи. Това означаваше да се поддаде на страха и слабостта си, а имаше силното предчувствие, че ако им се поддаде само веднъж, никога вече няма да си върне контрола. Но какво, по дяволите, прави Поли толкова дълго там, горе?

На горния етаж Поли Къзинс стоеше пред зейнала в стената дупка, гледаше навън в нощта, обгърнала тялото си с ръце, за да не се разпадне. Бе на мили далеч от сигурността и безопасността на собствения си дом, заобиколена бе отвсякъде от опасности и в нея на вълни се надигаха пристъпи на паника. Искаше й се да крещи, да тича, да прави нещо, но не можеше да направи нищо, нямаше накъде да тича и знаеше, че ако започне да крещи, няма да може да спре. Всичките й крайници трепереха, погледът й ту се замъгляваше, ту се проясняваше и едва се сдържаше да не припадне. Трябваше да остане в съзнание, Сузан имаше нужда от нея, но тази мисъл само влошаваше нещата. Достатъчно трудно й бе да се опитва да се оправи със собствените си проблеми и без да знае, че още някой разчита на нея. Не беше честно. Не бе готова да се справи с такова напрежение. Не още.

Тя се сви, седна на пода и започна да се клати напред-назад. Толкова силно бе обгърнала тялото си с ръце, че едва дишаше. Защо не се връщаше още Джеймс? Обеща да не се бави. Щеше да се почувства по-силна, ако той бе тук, по-способна да се справи. Това, че Морисън си бе тръгнал докато спеше, също не й помагаше. Но винаги е знаела, че не може да разчита на него. Беше си помислила, че може да разчита на Сузан и Джеймс, но Сузан не можеше дори за себе си да се погрижи, а Джеймс не се връщаше. Нещо трябва да му се е случило, нещо лошо. Той не би си тръгнал просто така, не би я зарязал. Не би го направил. Нали?

Пое дълбоко дъх няколко пъти, опитвайки се да се успокои, но от притока на кислород се почувства още по-замаяна. Трябваше да се овладее. Не можеше да слезе долу, преди да го е направила. Не можеше да позволи Сузан да я види в това състояние. Тя разчиташе на нея. Мислите й блуждаеха в главата като птици, които не могат да се задържат на люлеещ се клон. Наложи си да се изправи отново на крака и погледна през дупката в стената с надеждата, че ще види нещо, което да я разведри. От долния край на улицата се зададе колона войници и вървеше право към нея. Тя почти спря да диша. Те бързаха по улицата, гледаха право напред и минаха покрай къщата, без дори да я погледнат. Завиха зад ъгъла и изчезнаха, улицата веднага опустя отново.

Поли се огледа внимателно във всички посоки, но никъде не се виждаха войници. Хрумна й, че не са се появявали от известно време. Войната в Шадоус Фол изглежда я бе подминала. Може и да беше свършила. Запита се кой ли е спечелил, а после поклати глава. Нямаше значение. Единственото важно нещо в момента бе да получат някаква медицинска помощ за Сузан и за нея самата. Имаше нужда от нещичко, за да успокои нервите си. Тя закрачи из стаята в кръг, отново и отново. Монотонността я успокояваше. Все още чувстваше, че се разпада, но чувството й бе познато и знаеше как да се справи. Трябваше да е заета с нещо, дотолкова, че да няма време да мисли. Започна да крачи по-бързо. Нямаше значение какво прави, стига да прави нещо. Дишането й се поуспокои, а главата й започна да се прояснява. След известно време се почувства по-силна и тръгна надолу по стълбите, за да се върне при Сузан.