Саймън Грийн - Шадоус Фол

Обърна се назад към хората си.

— Застреляйте ги.

Отмести се и също толкова внезапно войниците вдигнаха пушките си и ги насочиха към Харт, Поли и Сузан. Харт пристъпи напред да застане между войниците и двете жени и в същото време знаеше, че нищо не може да направи. Поли започна трескаво да се извинява и да умолява, но никой не я слушаше. Сузан гледаше гневно, но дори не трепна пред дулото на пушките. Тогава отекна задружен залп и улицата гръмна.

Точно в този миг времето се забави. Всички замръзнаха като статуи, а въздухът бе като гъст сироп. Куршумите увиснаха във въздуха подобно дебели, грозни насекоми. Харт почувства, че би могъл да се пресегне да ги поразмести като топчета на невидимо сметало. В него забушува сила и го изпълни до пръсване. Безгранична мощ, несъизмерима с добро и зло, неподправена, гола и огнена. Мощта на Времето. Той погледна Поли и Сузан до себе си, замръзнали в моментен страх пред смъртта, и внезапна ярост пламна в него. Хвърли се напред и куршумите и войниците, които ги бяха изстреляли, в миг бяха пометени.

Времето устремно се задвижи и войниците се разхвърчаха сред стена от кръв и парчета разкъсана плът. Поли и Сузан изпищяха. Кръв и плът барабаняха по земята като ужасяващ порой и се пльосваха приглушено наоколо. Харт се огледаха — бе като в касапница. С изненада установи, че никак не го бе грижа. Войниците се бяха опитали да убият него, Поли и Сузан; вместо това сега те бяха мъртви. Осъзна, че Поли го гледа шокирано и постепенно започва да проумява какво е станало. Протегна ръка към нея да я успокои. Тя се отдръпна. Сузан го гледаше като напълно непознат. Вероятно така си и беше. Точно в този миг и той не се чувстваше себе си. Кимна им в знак, че ги разбира и после се отправи надолу по улицата към църквата. Опитваше се да не стъпва в кръвта, но тя бе твърде много. След миг Поли и Сузан го последваха.

Отец Калахан караше колата си по смълчаните улици и навлизаше все по-дълбоко в ада. Знаеше тези улици преди нападението, но сега не ги познаваше. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше само разрушени сгради, изгорели коли и тела, провесени от уличните лампи или просто оставени да лежат, където са паднали. Тук нямаше разпънати на кръст. Воините трябваше да са бързали. И непрестанно, всеки път, когато видеше нова жертва на нашествието, в мислите си чуваше: „Ти стори това. Ти си отговорен.“ Продължаваше да кара бавно, отчасти за да може да заобиколи телата по пътя, но най-вече, защото не можеше да откъсне очи от онова, което бе причинил на Шадоус Фол. На града, който Църквата му бе поверила. В началото се молеше за жертвите, после проклинаше Воините, а накрая просто караше, вцепенен от размерите на ужаса. Само едно му даваше сили да продължи — мисълта, че Свети Августин ще знае какво трябва да се направи.

И заедно щяха да дадат урок на Воините на Кръста за това какво наистина означава Божият гняв.

Провери най-напред в болницата. Никога не можеш да предвидиш къде би се озовал Августин в следващия момент, но преди да стане светец, бе работил като лекар в болницата Мандерлей и все още прекарваше доста време там и помагаше с каквото може. Във всяка болница винаги имаше нужда от някой чудотворец и след всичко, което се бе случило, без съмнение там се нуждаеха от него повече отвсякога. Калахан намери лесно мястото, но трябваше да спре и да паркира на известно разстояние. Линейки и коли с набързо нарисуван червен кръст се стичаха отвсякъде и той не искаше да блокира пътя им. Мина набързо през тълпите в двора на Мандерлей, като не преставаше да репетира наум какво ще каже, а после забрави всичко, когато си даде сметка за новия ад вътре.

Мъже и жени прииждаха или се точеха навън през старомодните двойни врати — едни в бели одежди, изцапани с нечия чужда кръв, други носеха или подкрепяха ранени приятели и роднини. Вътре в спешното отделение Калахан завари хаос от сновящи хора и оглушителен шум, смесица от отчаян зов и писъци от почти непоносима, безумна болка. Имаше хора на носилки и колички, други седяха сгърчени по столовете или просто бяха оставени да лежат върху одеяла на пода. Навсякъде кръв и изгаряния и воня на твърде много дезинфектант в опит да се прикрие нещо по-лошо. Тук-там приятели и роднини седяха сред ранените, държаха им ръцете и изглеждаха изгубени и безпомощни. Имаше един-единствен лекар и три сестри, които се движеха предпазливо между ранените, обясняваха накратко на всеки пациент, даваха му номерче според това колко спешен е случаят. Понякога единственото, което можеха да сторят, бе да затворят очите на умрелия, да покрият лицето с одеяло и да минат нататък.