Саймън Грийн - Шадоус Фол

Калахан стоеше настрани, за да не пречи. Не можеше да помогне с нищо, освен да предложи молитва за спасение на душата, но в момента не се чувстваше способен и на това. Не и преди да се помири с Господ. Той се движеше бавно през шума и суматохата из претъпканите болнични коридори и разпитваше тихичко, но настойчиво къде би могъл да намери Свети Августин. И накрая го откри в главната операционна, където лекуваше ранените като полагаше ръце.

Нямаше кой да му помага, нито сестра да му подава инструментите и да попива потта от челото му, само безкрайният поток от пациенти, подкрепяни или изкарвани на колички от изтощени санитари с пребледнели от умора лица. Калахан застана вътре до вратата на операционната, наблюдаваше мълчаливо и се стараеше да не пречи на никого. Следеше как Августин поставя голите си длани върху отворена рана и виждаше как разкъсаната плът се приплъзва, а раната заздравява за секунди. Всяко следващо чудо отнемаше по малко от светеца и лицето му вече бе болезнено изпито. Винаги бе бил едър човек, но сега окървавената му болнична престилка висеше на него като плащаница върху мъртвец. Изглеждаше сякаш е гладувал дълго. Под очите му имаше тъмни кръгове, а скулите на лицето му изпъкваха под опънатата кожа. Приличаше на пророк от Стария завет, току-що завърнал се от пустинята.

Двама санитари донесоха следващия пациент и го оставиха на операционната маса. Августин отметна напоения с кръв чаршаф, с който бе покрит, а кръвта бликна и потече от масата надолу. Човекът беше изкормен, разпорен от гръдната кост до слабините. Августин пъхна ръце в зейналата рана и ги придвижи бързо по органите, лекуваше пораженията с дланите си. Присвиваше очи, докато работеше, над главата му за кратко проблесна светлина, сияен ореол се появи и изчезна в миг. Накрая извади ръцете си и запечата раната с жест. Санитарите грабнаха мъжа в мига, в който Августин свърши, и поставиха друг на негово място.

Калахан стоеше и наблюдаваше, пациентите идваха и си отиваха и без значение колко биваха излекувани, винаги чакащите бяха повече. Силите напускаха Августин бавно, но сигурно и заедно с това отнемаха години от живота му. Той положително го знаеше, но въпреки това продължаваше. Калахан постоя там двайсетина минути или повече, когато накрая настъпи затишие. Августин се огледа и му се усмихна. На нечие друго лице усмивката щеше да изглежда като разкривена гримаса на някой мъртвец, но за него бе истинска, въпреки умората.

— Дошъл си да помагаш ли, Нейт? Винаги има нужда от още две ръце тук.

— Дойдох при теб за помощ, Августин. Воините трябва да бъдат спрени. Силата на Бог е в теб. Ела с мен и я използвай срещу тях.

Усмивката на Августин се промени леко и той поклати глава.

— Мислиш ли, че това не ми е хрумнало, момчето ми? Първо за това се сетих, когато видях какво тия касапи вършат в името Божие. Ала не можеш да спреш насилието с насилие. Няма да вдигна ръка срещу друг човек. Това е в разрез с всичко, в което съм вярвал.

— Но аз се нуждая от теб. Градът има нужда от теб.

— Нужен съм тук.

— Единственото, което правиш тук е да разчистваш мръсотията, причинена от други! Можеш да спреш сраженията и убийствата, да секне потокът ранени още при източника.

— Само ако се отрека от всичко, в което винаги съм вярвал, в което градът е вярвал. Погледни тези хора тук, Нейт. Някои от тях са от местните, а други от Воините. Не питам кой кой е. Няма значение. Само помагам, където мога.

— И колко още ще умрат само защото не си сложил край на битката, когато си могъл?

— Мислиш ли, че не разбирам съблазните на насилието? Изкушението пред простите действия, добрите срещу лошите, стремежа към по-лесния отговор? Не, синко, аз не съм от хората, които се сражават и няма да допусна тези касапи да ме превърнат в такъв.

Той се усмихна на Калахан с разбиране и съчувствие.

— Знам повече от теб за това какво става в този град, Нейт. Вече са започнали да се събират сили, които ще сложат край на сраженията. Ако имаш нужда да си част от това, така да бъде. Давам ти Божията сила, използвай я, както намериш за добре.

Той протегна ръка, постави я върху главата на Калахан за благословия и мощен шок разтърси свещеника. Краката му се огънаха и той падна на колене. Силата запламтя и се надигна в него, по-могъща от всяка надежда и здрав разум. Калахан чуваше мислите на всеки човек в болницата — плачеха, крещяха и бръщолевеха в един глас. Той се изправи на крака и олюлявайки се излезе от операционната, притиснал длани към ушите си. Безрезултатно. Не погледна назад и не можа да види разбирането и тъгата, изписани на лицето на Августин, преди да се обърне и да се заеме със следващия си пациент.