Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Зависи. Ако не ми хареса това, което имаш да казваш, може да ти се ядосам. А ние не искаме това, нали?

— Не можем просто да вдигнем някой телефон и да разговаряме с Времето — заобяснява упорито Марли. — Всички имаме пръстен, който Времето ни даде. Произнасяме името му пред пръстена и ако той пожелае, ще разговаря с нас. Ако не иска, просто няма да го направи, което обикновено означава, че трябва да изпратим пратеници в Галериите да разберат защо.

— Добре — каза лейтенантът. — Обадете се. И заради вас самите — по-добре е да се обади.

Даде знак на един от войниците си, който извади връзка ключове и отключи белезниците на Марли. Той избърса кръвта от устата си, започна да разтрива китките си, но спря, когато войникът опря пистолет в главата му. Доближи солиден златен пръстен с герб до устата си и заговори ясно.

— Време, обажда се съветник Марли. Моля те, свържи се с нас. Казано ми бе, че моят живот, както и този на много хора, е заложен на карта, ако не се обадиш.

Последва неловка, дълга пауза, после внезапно по-скоро се усети, отколкото чу, глух удар, сякаш някой бе ударил безмълвен гонг. И Времето се появи сред тях. Застана до прозореца, с гръб към пожарите и разрушенията, но гневът, изписан на лицето му, даваше да се разбере, че е наясно с това, какво става. Приличаше на хибрид между жив човек и някой от собствените си метални роботи, на киборг, на човек машина. От мъртвешки бялата му плът стърчаха кабели и механизми, а половината от лицето му бе боядисана керамична маска. Марли не бе го виждал да изглежда по този начин никога преди, но държеше устата си затворена. Вероятно Времето показваше на Воините онова, което те съзнателно или подсъзнателно очакваха да видят.

— Не си правете труда да ме заплашвате с вашите оръжия — заяви твърдо Времето. — Аз не съм тук, това е образ, който съм създал във вашите умове. Спокойно, Марли. Идва помощ. Щях да дойда по-скоро, но бях доста зает. Не са ми останали много помощници, те са някъде другаде.

— Обади ти се, защото аз му наредих — каза лейтенантът. — Би направил всичко за мен. Ако си знае интереса. Имам да ти отправя едно предложение…

— Знам — отвърна Времето. — Слушах. Отговорът е „не“. Градът е по-важен, отколкото неговите жители и съветници. Във всеки случай няма да имате време да избиете още мнозина. Градът се събужда, неведоми за вас сили се надигат срещу жалката ви армия. Наистина ли смятахте, че може да завладеете Шадоус Фол със силата на оръжието? Глупаци. В света съществуват сили, на които не можете да се противопоставите, нито да им заповядвате. Скоро ще разберете това. Засега вашите магьосници свещеници са още силни и ми пречат да се намеся директно, но и това ще се промени. Чуйте ме, лейтенанте, още не е твърде късно да спрете това безумие. Съберете хората си и напуснете града. Няма да намерите това, което търсите, нито тук, нито в моите галерии.

— Добър опит — отбеляза лейтенантът. — Но щом не е тук, защо така отчаяно се опитвате да ни държите далеч? Екзекуциите ще започнат сега с Марли, а после по един съветник на всеки пет минути. След това ще довлечем и други тук и ще станем изобретателни. Чувствай се поканен да наблюдаваш.

— Мисля, че ще откриете, че има други, по-належащи въпроси, за които да се безпокоите — каза Времето. — Защо не погледнете през прозореца?

Той изчезна, в един миг бе тук, а после го нямаше, а Воините се спогледаха неуверено. Гласът на Времето отекна във въздуха, леден и спокоен, зловещ и всяващ смут.

— Развързал съм моята хрътка, лейтенанте, и скоро ще го чуете как жадно вие за вашата кръв.

Лейтенантът се изкикоти тихо и поклати глава с престорено възхищение.

— Перчиш се до самия край. Ще го накарам да коленичи и да моли за милост, след като го измъкнем от дупката му.

Той махна небрежно към един войник, който охраняваше Марли.

— Изведете го навън и го обесете на най-близкия уличен стълб.

После млъкна, обърна се бързо да погледне през прозореца, тъй като навън внезапно се чуха викове и изстрели, последвани от ужасени, агонизиращи писъци.

— Пазете съветниците! — изръмжа лейтенантът на хората си. — Ако създават проблеми, застреляйте ги.

Погледна отново през прозореца и ако не беше с гръб към своите, хората му щяха да видят как и последната капчица кръв изчезва от лицето му. Навън, на улицата, Воините умираха един след друг.

Те стреляха като обезумели, често улучваха някой от своите, но убиецът напредваше необезпокояван сред тях, избиваше всеки, когото докопаше. Ръцете му бяха като бръснач и ужасно силни. Погледна към прозореца с ухилената си подобна на ряпа глава и подигравателно отдаде чест на лейтенанта. Джак Феч бе дошъл в града.