Саймън Грийн - Шадоус Фол

Кучето се втурна по една тясна уличка, а Воините хукнаха след него с крясъци и смях. Ала щом влезе в алеята, от него вече нямаше и следа. Войниците спряха рязко и се огледаха. Уличката бе без изход и нямаше никакви разклонения. Нямаше къде да изчезне кучето. Морс внезапно усети как ледена ръка го сграбчва за сърцето и се обърна към майора.

— Измъкнете ни оттук, веднага. Това е капан.

— Спокойно, Франк. Ще открием къде се крие. Не може просто така да изчезне в края на краищата. Вероятно има някоя тайна врата тук някъде и тя ще ни отведе до всички тях. Няма защо да се тревожиш. В крайна сметка става въпрос за някакво си куче.

— Не — обади се спокоен, тих глас в тъмното. — Не някакво си. Анимационно.

То излезе отново на светло, а Воините се разшаваха неспокойно. Кучето стоеше изправено, а погледът му бе леден и недвусмислен. Вече не изглеждаше старо и безобидно. Усмихна се широко, устата му се разтегли неестествено и разкри големи, яки зъби.

— Не съм реален — каза кучето. — И макар че живея в реалния свят, все още притежавам някои характеристики от анимационния, в който съм се родил. Например мога да ставам по-голям…

Кучето се изстреля на двайсет фута височина, наду се като балон, а Воините отстъпиха назад и насочиха оръжие.

— Или по-малък…

Сви се до размера на мишка и заприпка между краката им. Те крещяха, опитваха се да го стъпчат, но кучето им се изплъзваше леко. Прие нормалния си размер и се озова на мястото си, озъбено в гадна усмивка пред изнервените войници. Сега зъбите му бяха заострени, а от лапите му се подаваха зловещи нокти.

— И в случай, че това не е достатъчно, довел съм някои приятели с мен.

Сенките наоколо се размърдаха, виждаха се зъби, появиха се очи, на светло на алеята наизлязоха чудовища. Те се уголемяваха и смаляваха, променяха формата си с ужасяваща, плавна лекота. Имаха зъби и нокти и огромни, невероятни мускули. В анимационно филмче можеше да изглеждат забавни, но в реалния свят бяха ужасни и страховити, като всеки кошмар, който някое дете е имало някога. Един воин внезапно изпадна в паника. Опря пушка на рамо, откри огън и в миг всички останали започнаха да стрелят. На алеята замириса на пушек, ехтяха залпове. Накрая един след друг всички спряха и свалиха оръжието. Димът се разнесе, а анимационните герои все така си стояха там, ужасни и невероятни в своите ярки цветове от филмите. Бяха надупчени от куршуми, а раните заздравяваха за секунди пред очите на Воините. Чудовищните форми тичаха и се променяха с ужасяваща лекота и един войник се разциври. Чудовищата се смееха. Не изглеждаха изобщо забавни. — Кучето бе все така озъбено в усмивка.

— Не можете да ни нараните. Ние сме анимационни герои, а в анимацията всичко е възможно. Абсолютно всичко.

Надуха се като балони, изпълниха алеята и се нахвърлиха върху Воините със зъби и нокти. Наоколо се изпълни с викове, с ужасяващ смях и с приглушения звук на разкъсана плът. Анимационните герои разкъсваха войниците, играеха си с парчетата плът и не спираха да се смеят.

Франк Морс се обърна и хукна в мига, в който чудовищата се размърдаха, избяга от алеята и търчеше да спасява живота си, когато чу първите викове. Патрондашите с муниции го удряха болезнено по голите гърди докато тичаше, бе забравил за пушката в ръцете си. Забрави съвсем за своите приятели и събратя, за дълга и вярата си и бягаше с всички сили, задъхваше се и очакваше във всеки миг нещо ужасяващо да го сграбчи изотзад, но нищо не се случи. Стигна почти до края на улицата и тогава внезапно спря, когато една самотна фигура излезе на светло и се изправи срещу него.

В един миг Морс просто стоеше там, сърцето му блъскаше лудо в гърдите, дробовете му се напрягаха, после нервно вдигна пушката и я насочи към новодошлия, застанал само на няколко ярда от него. Ала не стреля. Разпозна фигурата. Седем фута висока, загърната в дълъг шлифер, с огромна, солидна козя глава, в едната си ръка държеше небрежно пистолет. Известно време двамата стояха и се гледаха един друг.

— Ти си мъртъв — обади се накрая Морс. — Аз те прострелях.

— Само ме рани — възрази Сий Гоут. — Не си толкова добър стрелец, колкото си мислиш. Но се радвам, че ме помниш. Аз те помня.

— Демон — отрони Морс. — Изчадие.

— Много добре, казва го някой, който току-що побягна и изостави приятелите си да умрат. Много добре казано от човек, който стоеше и гледаше как приятелите му избиват невинни и опожаряват домовете им. Но това няма значение сега. Сега сме само ти и аз. Имаш оръжие, аз също. За разлика от последния път. Може да ме застреляш, или пък аз теб. От такова разстояние нито един от двама ни няма да пропусне. Предполагам, че трябва да си зададеш въпроса — чувстваш ли се късметлия, боклук такъв.