Саймън Грийн - Шадоус Фол

Чу, че нещо се движи в другия край на улицата и бързо се огледа. Дребна, тъмна фигура се движеше бавно, но сигурно към него. Ръцете му трепнаха, потърсиха оръжие, каквото нямаше. Фигурата пристъпи от сенките на светло и сърцето на Морс подскочи. Познаваше това създание и то познаваше него. Четири фута високото плюшено мече със златиста като мед козина и тъмни всезнаещи очи спря на десетина фута от него. Бе облечено в обичайните си яркочервена туника и панталони и яркосин шал, носеше автоматична пушка. На гърдите му бяха преметнати патрондаши и стигаха почти до глезените му. Морс никога не бе чувал за Бруин Беър. Родителите му го бяха предпазвали от такъв тривиален и измислен материал като дете. Дори тогава в живота му нямаше място за магии и въображение. Но си спомняше Беър от гробището Ол Соулс. Помнеше, че стреля по него, но не можа да го улучи, и точно когато си помисли, че се е измъкнал по въжената стълба, спусната от хеликоптера, това неестествено животно бе сграбчило глезена му в мръсната си лапа и почти го бе смазало. Още имаше синини.

— Демоне — каза Морс, — не се боя от теб. Бог е с мен.

— И аз те помня — отвърна Бруин Беър. — Ти простреля приятеля ми. Би застрелял и мен, ако можеше. Сега аз имам пушка, а ти нямаш. Някакви предсмъртни думи, убиецо?

— Не можеш да ме нараниш. Бог ще те порази.

— Ти рани приятеля ми — повтори Беър и за пръв път тръпки на несигурност пробягаха по тялото на Морс.

В гласа на мечока имаше нещо, в очите му — също, нещо ледено и неумолимо. Морс се опита да се усмихне. Не можеше да гледа на това сериозно — плюшено мече с пушка, но оръжието изглеждаше съвсем истинско и много опасно и колкото повече се замисляше над това, същото осъзнаваше и Беър. Внезапно потрепери ужасено, когато го лъхна студен вятър и се опита да стои малко по-изправен, за да не реши малкият дявол, че трепери от страх. Мечокът вдигна оръжието, прицели се и в един безкраен миг двамата продължиха просто да стоят там, втренчени един в друг.

После мечокът свали пушката, погледна я и въздъхна тихичко. Коленичи и постави оръжието внимателно на земята, свали патрондашите с амунициите, постави и тях до него. Изправи се и погледна твърдо Морс.

— Не — каза той тихо, но решително. — Не съм убиец и няма да ти позволя да ме превърнеш в такъв. Това ще е предателство спрямо всичко, което съм защитавал в света на децата. Бих ти казал да вървиш по дяволите, но знам, че ти вече си там.

Бруин Беър се обърна и се отдалечи, а Морс просто го проследи с поглед. Мечокът зави зад ъгъла и се изпари, а парализата, която бе обхванала Морс, внезапно изчезна. Той се втурна напред, грабна патрондашите, преметна ги през рамо, сграбчи пушката и хукна по улицата след Беър. Малкото копеле всъщност се бе осмелило да го заплашва, бе предизвикало страх… Сви зад ъгъла със заредена пушка и се наложи да спре рязко, защото налетя право на своите събратя воини.

— А, ето те, Франк — каза майорът начело на подразделението. — За миг помислихме, че сме те изгубили. Едва ли е изненадващо в цялата тази бъркотия, но се опитвай да стоиш до нас. Добро момче. Нямам време да изпращам хора да те търсят. Намерил си си пушка, виждам. Ето това ми харесва да виждам у хората — инициатива. Смятам, че вече можем да позабравим за онази работа „гол и без оръжие“. Ти доказа себе си. Хайде, тръгвай с нас, преследваме някакъв демон по този път и с малко късмет той ще ни отведе до мястото, където са се скрили подобните нему.

Млъкна и погледна надолу по улицата. Морс проследи погледа му. Голямо анимационно куче, около пет фута високо, облечено в не прилягащ добре бял костюм с гети на краката, се тътреше отпред. Изглеждаше старо, с бели и сиви косми по муцуната, а дългите му уши бяха увиснали безжизнено. То погледна назад, стъписа се като видя Воините и хукна да бяга. Майорът се изсмя.

— След него, момчета! Не го изпускайте от поглед. Искам ушите му. Хайде, Франк. Движи се в крак. Нали не искаш да пропуснеш гонитбата?

Войниците се втурнаха по улицата след кучето, което изглеждаше, сякаш всеки миг ще се сгромоляса, но въпреки това някак си успяваше да е пред преследвачите. Воините се смееха и крещяха докато тичаха, от време на време стреляха във въздуха да се позабавляват като гледат как кучето се гърчи, подскача и вие жално. Морс не се смееше. Кучето изглеждаше съвсем безобидно, но той не се доверяваше на нищо в този изоставен от Бога град. Освен това ставаше въпрос за дълг, а не за забавление. Смехът бе фриволност и го разсейваше.