Саймън Грийн - Шадоус Фол

Морс се обърна и хукна. Ще избяга, а после ще се върне и ще убие звяра. Ще избие всички. Усети как земята се разтресе под краката му, в мразовития въздух замириса на барут. Отвори уста да изкрещи, а Сий Гоут го простреля отзад в тила.

Воините на Кръста повлякоха намерените от тях седмина градски съветници из руините на онова, което някога бе техният град. Разрушени сгради горяха навсякъде, пламъци се издигаха в среднощното небе от почернелите им скелети. Камъни и счупени стъкла бяха осеяли опустялата улица, а мъртвите и умиращите лежаха навсякъде. Воините ги отминаха. Те празнуваха. Пиеха алкохол, плячкосан от изоставените магазини. Смееха се, пееха и сритваха съветниците, за да ги накарат да вървят по-бързо или просто за забавление. Седмината вървяха с наведени глави и не казваха нищо. Всички бяха покрити с кръв и синини от жестокия побой и вече знаеха, че е по-добре да не протестират и да не се оплакват. Трима от тях вече бяха мъртви, разстреляни хладнокръвно, за да убедят останалите, че е по-добре да правят, каквото им се казва.

Ръцете им бяха закопчани с белезници отзад на гърба и всички имаха примки на врата, на другия край воин държеше въжето и така ги караха да вървят. Влачеха се напред със сведени от умора глави и гледаха внимателно в земята пред себе си, за да не се препънат и паднат. Ако паднеха, Воините просто ги влачеха, докато успеят да се изправят на крака. На войниците това им се струваше страхотно забавно. Съветниците се бяха отказали от всяка мисъл за бягство или спасение. Не бе останал дори един жив човек да види техния позор. Онези жители на града, които бяха оцелели след постоянния обстрел и изстъпленията на жадните за кръв завоеватели, или лежаха безпомощни по земята, или бяха побягнали да спасяват живота си. Сякаш имаше още накъде да бягат в Шадоус Фол. Воините пееха пиянски песни и химни на възхвала и влачеха съветниците през пламтящите руини на Ада.

Накрая стигнаха до старата сграда от времето на крал Джордж, която бе официалното място за срещи на Градския съвет. Тя бе обстрелвана, както всички останали, но приземният етаж все още бе незасегнат. Войниците въведоха съветниците вътре, пришпорвайки ги с удари и ритници, и накрая ги заставиха да седнат на една маса в онова, което някога бе тяхната главна зала за срещи. Сега приличаше на съвсем друг свят. Съветниците не бяха изненадани, че Воините знаят толкова много за тях, войниците вече се бяха похвалили с шпионите, внедрени в града. Лейтенантът, който командваше групата, издърпа един стол, избърса праха и седна срещу тях. Беше млад, едва попреминал двайсетте, с оплешивяващо теме и неизменна усмивка на човек, без никакво чувство за хумор. Пушеше тънка черна пура и не си правеше труда да я вади от устата си, когато говореше. Съветниците слушаха внимателно всичко, което казваше. Ако пропуснеха нещо и се наложеше лейтенантът да повтаря, очакваше ги бой.

— Е, ето ни всички тук — каза той. — Не е ли уютно? Стойте изправени, всички. Не понасям изгърбени. Да се залавяме за работа. От петнайсетте членове на Градския съвет на Шадоус Фол трима са мъртви, петима липсват, предполага се, че са мъртви. Така че, що се отнася до градската управа в тази клоака, то това сте вие. А вие сте мои телом и духом. По план трябваше да приемем от вас капитулацията на града, но смятам, че по тази точка всичко е ясно. Няма истинска съпротива вече никъде, а ако все пак има, то тя е смазвана в момента, докато говорим. Което всъщност ни оставя само с една точка за обсъждане. Можете ли да отгатнете каква е тя, джентълмени?

— Времето — смотолеви един от съветниците.

— Отгатна от първия път. Самият старец. Надявахме се да стигнем до него през Саркофага в парка, но явно нашите хора срещат трудности там. Така че вие, джентълмени, ще се свържете с Времето и ще го убедите да ни предаде Галериите от мраз и кости. На основание, че ако не го стори, ще избием всички ви, един по един, а после ще започнем да екзекутираме групи от жители, подбрани на случаен принцип, докато накрая се съгласи.

— Не е толкова просто — възрази съветникът и лейтенантът го цапардоса небрежно през лицето с опакото на ръката си.

Ударът бе неочаквано силен и съветникът се олюля в стола си. От едната му ноздра потече кръв.

— Ще отговаряш, ако те питат — добави лейтенантът. — Ако ми е нужен съветът ти, колкото и невероятно да изглежда това, аз ще те попитам. Как се казваш, съветнико?

— Марли. Патрик Марли. Мога ли да говоря?