Саймън Грийн - Шадоус Фол

Погледна подредените в редица пред него телефони и бавно поклати глава. Ще звънне сутринта. Огледа се за бележника, за да си запише и погледът му попадна на купчината книжа, които преди известно време бе бутнал настрана. Не бяха важни. Някаква си купчина доклади и тъй като не бяха свързани с убийствата, нямаха изобщо значение. Взе най-горния, изпълнен с презрение. Очевидно Лестър Голд е бил забелязан в града, облечен в екипа си на Тайнствения отмъстител. Към този доклад имаше прикрепен с телбод и друг, в който се споменаваше, че още супергерои и авантюристи са се появили из града, някои нови, а други отдавна пенсионирани, сякаш в отговор на някаква незнайна нужда на общността. Страхотно. Точно това му трябваше. Банда аматьори с добри намерения, старци в прилепнали клинове и мантии в смешни цветове, които да му се пречкат и да объркат нещата. Той взе целия куп и ги тръшна долу на поставката за писма.

Един от телефоните звънна и той го погледна глупаво. Който и да бе, не би следвало да му звъни сега. Не се предполагаше да е тук в този час, а и във всеки случай, не му се говореше с никого. Диспечерът би трябвало да знае това и да не прехвърля разговора. Телефонът продължи да звъни пронизително и настойчиво и накрая Ериксон вдигна слушалката, само и само да млъкне.

— Шериф Ериксон слуша. Най-добре да е важно.

— Помощник Брайърс, шефе. Имаме проблеми. Получаваме съобщения за размирици из целия град. Пътувам към Даркакър, а Колинс и Люис — към Маншън Хайтс. Докладваха за пожари, сблъсъци, дори експлозии. Звучи доста страховито. Какво има? Изчакайте малко, шефе, някой се опитва… Какво?

Гласът прекъсна рязко, но Ериксон чу някой друг да бръщолеви възбудено някъде отдалеч. Стисна силно очи и се опита да се съсредоточи върху казаното. Размирици? Какво искаше да каже с това? В слушалката внезапно отново прозвуча гласът на Брайърс, задъхан и леко паникьосан.

— Съжалявам, шефе, трябва да тръгвам. Нещата излизат извън контрол тук. Виждам пламъци на хоризонта. Казват, че има сражения по улиците, дори и убити. Извикали са пожарникари и линейки, но има толкова спешни обаждания, че май трябва да подсигурим още хора да отговарят на телефона. Най-добре тръгвайте насам, шефе. Нещата се развиват с главоломна бързина.

Заместникът му прекъсна връзката, без да изчака отговор. Ериксон тъкмо се канеше да остави слушалката, когато съседният телефон иззвъня. Този път бе полицай Хендри от предградията Хеймедоу. Още сражения, разрушени сгради, ранени. Звънна следващият телефон, после друг. Още безредия и още. Хора с оръжие, стрелба по улиците, танкове и бронетранспортьори нахлуват в града от покрайнините. Ериксон се опита отчаяно да проумее всичко, но алкохолът бе замъглил мозъка му. Опита се да научи подробности за това какво става, но хората му, както и градът, бяха сварени неподготвени. Опитваше се да успокои един от своите и да го накара да говори смислено, когато внезапно се чу експлозия, а след това писъци. Още една експлозия, по-мощна — и телефонът прекъсна.

Ериксон погледна слушалката в ръката си, разтърси я, сякаш се опитваше да я убеди да проработи отново, но линиите бяха прекъснати. Остави я бавно, гледаше втренчено внезапно онемелите телефони. Градът беше атакуван отвън. Целият проклет град. Опита се да мисли какво да направи, а уискито замъгляваше мислите му, правеше ги бавни, тежки и объркани.

Поли Къзинс внимателно тръгна надолу по тесните, зле осветени стъпала на единствения вход към Пещерата. Приземният клуб не разчиташе на префърцунености като лесен достъп и външно осветление. Вратата най-после се изпречи пред нея и сама се отвори, когато я наближи. Силна светлина се разля в мрака, блокирана почти незабавно от огромна фигура на бодигард, явно потомък на Кинг Конг. Но не и чак толкова далечен. Бе почти седем фута висок и почти толкова широк в раменете. Той огледа Поли много внимателно, само за да се увери, че не носи оръжие, отстъпи неохотно и я пусне да влезе. Тя го подмина с вирнат нос, а ръцете си бе стиснала в юмруци, за да не треперят.

Много време мина, откакто за последен път бе идвала в Пещерата, доста време откакто изобщо бе в състояние да напусне дома си. Но сега, когато всички частици от нейната личност се бяха слели в едно, тя щеше да празнува, дори и това да я убие. По-голямата част от деня прекара пътувайки из града, опознаваше местата отново и се опитваше да придобие някакъв контрол над нервите си. Не, нерви бе погрешната дума. Тя беше уплашена. Стомахът й бе свит, всяка частица от нея бе изтръпнала от страх. Бе й отнело няколко часа, но накрая бе овладяла нервите си. Сега изпитваше само лек ужас при мисълта за първата си среща с мъж от години. Добре, че уреди да се срещне с Джеймс Харт в Пещерата. Беше имала няколко хубави моменти тук, когато бе млада и животът й все още й принадлежеше.