Саймън Грийн - Шадоус Фол

Винаги бе смятал себе си за силен. Силен и компетентен. Човек, на когото можеш да разчиташ, когато нещата загрубеят. Точно тогава започнаха едно след друго убийствата и той откри, че не е ченгето, което бе смятал, че е. В спокойни дни си представяше какво би било, ако трябваше да разкрива някое убийство. Да се справи като Шерлок Холмс и да удиви всички с детективските си умения. Само че сега мечтата му се сбъдна и се оказа, че е кошмар.

Дванадесет трупа. Осем мъже и четири жени, убити по един и същи начин. Няма оръжие на убийството, няма свидетели. Нито заподозрени, нито следи, нищо, което да свързва жертвите помежду им или с убиеца. Ериксон и помощниците му работеха на повече от шестнайсетчасови смени в опити да открият нещо, което да ги насочи нанякъде, а в резултат бяха станали само по-раздразнителни и имаха тъмни кръгове под очите. Единственият път, в който градът разчиташе на своя шериф, а той ги разочарова. Не беше по-близо до залавянето на убиеца от онази нощ, когато бе коленичил до тялото на първата жертва в къщата на Сузан до реката.

В Шадоус Фол не се предполагаше да стават убийства. Такова нещо бе невъзможно. Поне така смяташе досега. Градът се охраняваше от полиция, доброволци и малко тайна подкрепа от Времето. Понякога и Джак Феч. Ериксон се намръщи. На теория имаше власт над плашилото, но винаги помнеше, че Джак Феч получава заповеди само от Времето. Държеше си устата затворена и гледаше настрани, когато се налагаше, защото старецът изглежда винаги знаеше какво се случва. Плашилото правеше необходимото да предпази града, нищо повече. Само че сега Времето бе излъгал доверието, което Ериксон имаше в него, след като се оказа, че в края на краищата не е безпогрешен. Убийствата разпердушиниха Шадоус Фол, а старецът и Джак Феч не можеха да бъдат открити никъде. Страхотно. Направо чудесно.

Ериксон си наля още едно голямо питие. Имаше нещо обезпокоително в това да пие уиски от любимата си чаша за кафе. Истинско… кощунство. Мисълта го поразвесели, но не беше в настроение да се усмихне. Не че обичаше уиски толкова много. Имаше вкус на пикня. Погледна чашата си замислено. Разгледа снимката на съдия Дред 44 44 Judge Dredd — съдия Джоузеф Дред: измислен герой от комикс. отстрани и репликата в балонче „Аз командвам!“ Да. Точно така. Съдия Дред го гледаше укорително и Ериксон завъртя чашата, за да не го вижда. Погледна часовника си. Ставаше късно. Още около час и вече щеше да е рано. Трябваше да си отиде у дома и да почине малко, но бе твърде уморен, за да помръдне. Твърде уморен и твърде пиян.

Вероятно не можеше и да шофира. Трябва да си напише бланка за глоба. Изхили се при тази мисъл и силният ненадеен звук го изненада. По правило не беше от онези, които се кискат. Можеше да повика такси. Можеше, но нямаше да го направи. Щяха да тръгнат приказки за… състоянието му. Нужно бе да спазва приличие. Градът трябваше да може да вярва в своя шериф, дори и той сам да не си вярваше. Освен това, нямаше кой да го чака вкъщи. Никога не бе имало. Винаги бе живял сам. Нацупи устни в знак на самосъжаление. Някога имаше Ленард и Рия, но сега Ленард бе мъртъв, а Рия — кмет. Работата бе неговият живот, а сега дори и нея му отнемаха. Бе се отказал от всякаква надежда за любов и брак, за да се концентрира върху работата си, а после му се струпа всичко това. Разби спокойствието му на пух и прах и се оказа, че не е достоен. Не беше Шерлок Холмс. Не беше дори доктор Уотсън.

Изпи уискито си и огледа ядосано пустия офис. Никой вкъщи, никой тук. Всичките му помощници бяха навън, разследваха убийствата. Можеше да слезе и да поспи в някоя от килиите. Ще остави бележка да не го безпокоят. Ще проявят разбиране. Всички бяха под напрежение. Някои от тях дори търсеха в него успокоение и подкрепа, което идваше да докаже, че не бяха толкова добри, колкото смятаха. Той въздъхна, наля си още уиски в чашата и я погледна уморено. Наистина трябваше да е там, навън, с тях, да броди из града за улики, да търси пробив, който ще постави всичко на място. Така би постъпил всеки детектив от филмите, който заслужава своя рейтинг. Вместо това той си губеше времето в пиене и допускаше да го разсейват хора като доктор Натаниел Мирин.

Да му има проблемите. Ериксон се намръщи нещастно. Не му бе приятно да си го признае, но дори копеле като Мирин имаше право на защита. Проклет да е, ако стори нещо, за да му помогне. Мъртвите не бяха в неговата юрисдикция. Усмихна се леко. Добра мисъл… Ще трябва да я запомни. Въздъхна и се облегна назад в стола. Може би трябва да позвъни в няколко църкви, да провери какво ще го посъветват. Не сега естествено. Напълно неподходящ момент да звъни в църкви. Дори и да намери някой буден там, може да му зададат неудобни въпроси за състоянието на говора му. Свещениците надушваха алкохола дори по телефона.