Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Прочетох доклада за пътуването ти до Шадоус Фол, Франк. Не ми хареса. Наистина съм разочарован от теб, Франк. Изпратихме те със строги инструкции. Да убиеш шерифа и кмета и да напуснеш незабавно, без да те забележат. Това щеше да е тест за бъдещи мисии.

Вместо това си допуснал едно от по-незначителните създания в града да отвлече вниманието ти и трябваше да изпращам хеликоптер да те измъкне оттам. Имаш ли някаква представа живота на колко агенти трябваше да рискувам, за да измъкна теб и онзи хеликоптер безопасно от Шадоус Фол? Отговори ми, Франк. Не си говоря така, заради удоволствието да слушам собствения си глас.

— Напълно сте прав, г-н главнокомандващ. Допуснах да бъде отвлечено вниманието ми. Имах… видения. Някакви ангели в цялото им величие изпитваха вярата ми. И тогава, като видях онзи демон, застанал там, в едно християнско гробище — така явно показваше рогатата си глава на козел, — позволих на гнева да ме победи. Провалих мисията си. Ще приема всяко наказание, което сметнете, че заслужавам.

— О така ли? Не знаех, че ми е необходимо разрешението ти. Не ме интересуват наказания, Франк, само изкуплението. Ти си прегрешил пред мен и пред Бог и трябва да изкупиш греха си. Ти ще бъдеш в първите редици, когато атакуваме града. Ще бъдеш без екипировка, гол и без оръжие, брониран единствено от вярата си. Ако тя е достатъчно силна и ако такава е волята Божия, ще оцелееш и положението ти ще бъде възстановено. Това е всичко, Франк. Свободен си.

— Тъй вярно, г-н главнокомандващ. Благодаря ви.

Морс застана отново мирно, завъртя се кръгом и излезе с маршова стъпка от офиса на Ройс. Не изглеждаше много разтревожен от наложеното му покаяние. Ако не друго, самонадеяният млад перко изглеждаше доста доволен от възможността да изпъкне с вярата си. Вътрешният телефон иззвъня повторно и Ройс го изгледа, сякаш бе съскаща змия.

— Да?

— Мартин Кейси настоява да се види с вас, г-н главнокомандващ.

— Да, разбира се. Пратете го при мен.

Ройс направи неодобрителна гримаса. Май вече беше уморен. Бе забравил за срещата със своя заместник. Трябваше да намери малко време за почивка, преди да потеглят. Уморените хора допускат грешки. Вратата се отвори, Кейси влезе приятно усмихнат. Ройс се усмихна в отговор и кимна, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

— А, Мартин, радвам се да те видя. Сядай. Е, хайде, чувам, че имаш проблем.

Кейси седна и веднага се отпусна; видът му бе спокоен. Бе малко под средния ръст, с мило открито лице и откровен поглед. Бе в началото на петдесетте и изглеждаше поне десет години по-млад. Самообладанието му бе легендарно, никой никога не бе го чувал да повиши гневно глас, да не говорим за това да избухне. Специалист бе по това да си поставя общи цели и да ги превръща в конкретни планове и мисии. Бе съвършеният втори командир и Ройс го следеше внимателно по всяко време. Такива хора бяха амбициозни и затова опасни.

— Всичко върви по план, г-н главнокомандващ. Войските са в готовност, свързахме се с всички агенти в Шадоус Фол, всички са готови да тръгнат на мига. Градът тихомълком остава без защита и скоро ще стои безпомощен пред нас. Във всеки случай, войната вече е приключила. Те просто още не го знаят. Въпреки това имаме един малък проблем…

Той замълча драматично, а Ройс го изгледа сърдито.

— Давай нататък, Мартин.

— Да, г-н главнокомандващ. Остава загадката за Уайлд Чайлд. Разузнаването успя да разкрие забележително малко за този индивид. Знаем само, че в града смятат, че той е отговорен за поредица убийства напоследък. Не е от особено значение само по себе си, но този човек е все още неизвестен фактор и поради това ние не сме подготвени за него.

Ройс се усмихна сурово.

— Не разбирам как някой промъкващ се в тъмното убиец ще бъде голям проблем за нашите войници. Не виждам причина да променяме плановете си. Нахлуването ще стане по план. Няма място за съмнения сега, нужна е единствено вяра. Това е всичко, Мартин. Може да вървиш.

Кейси стана, отдаде чест набързо и излезе, като затвори вратата тихо зад себе си. Ройс въздъхна. Беше толкова близо до успеха, предвкусваше го. Всичките години планиране, за да стигне до това място, до този момент. Всичко бе сторил, за да може да влезе в Галерията от мраз и да застане пред Вратата към вечността. Знаеше точно какво ще каже. Цял живот бе чакал този миг.

Седнал сам в своя офис, шериф Ричард Ериксон погледна бутилката с уиски на бюрото си, а тя отвърна примамливо. Беше пълна, когато я извади от долното чекмедже, но някак неусетно бе успял да пресуши една трета от нея за по-малко от час. Бе ужасно показателно за това какво може да постигне човек, ако се заеме сериозно с нещо. Не можеше да хване убийците, нито да защити хората в града, но можеше да се нафирка до козирката. Усмихна се сурово. Беше се превърнало почти в клише — строгото ченге, което се дави в бутилката, когато нещата загрубеят. От една страна е трагедия, от друга — комедия. Само дето не му се играеше. Беше просто човек и се нуждаеше от питие.