— Не мисля, че те слушат — обади се Морисън. — Мисля, че са тук да се уверят, че си тръгвам. За тяхно нещастие, аз още не съм готов за това.
Внезапно китарата му се озова в ръцете му, сякаш винаги си е била там. Той изсвири няколко акорда, ухили се неприятно на роботите и поде една от старите си песни. Една от онези, които пееше през шейсетте години, преди да дойде в Шадоус Фол, когато гласът и музиката му бяха известни на света. Не беше я пял от години. Напомняше му твърде много за времето, когато бе реален. Но сега пееше и гласът му изпълни залата.
Цялата някогашна сила бе там, изливаше се с песента и с гласа му, сила и енергия, които бяха безспорни. Беше като вълшебство, онази завладяваща, изумителна музика, която изпълва концертната зала и кара публиката да стане на крака, когато оркестърът е на сцената и чувстваш ритъма на музиката да пулсира във вените ти. Тя се изля над роботите и ги накара да отстъпят, а неодушевените им форми не можеха нито да разберат, нито да се справят с дивите емоции, които се завъртаха около тях.
Те отстъпваха назад, стъпка по стъпка, докато опряха гръб в стената и нямаше накъде повече да отидат. Освен навън, през вратата. Изнизаха се обратно, а боядисаните им лица не можеха да отразят могъществото, което ги караше да се подчинят и да излязат от залата, вълшебството на тази музика и този глас. Излезе и последният и вратата се затвори след тях, песента секна, а недовършеният припев все още звънеше във въздуха. Мад погледна към Морисън и в погледа й се четеше нещо много подобно на респект.
— Не е зле — каза тя накрая, опитвайки се отчаяно да звучи равнодушно. — Малко отпреди да съм се родила, но не е зле. Знаеш ли някоя пънкарска на Странглърс 42 42 Stranglers — английска пънк-рок група от средата на седемдесетте години.
?
— Не богохулствай — изкритикува я Морисън.
Погледна надолу към китарата си и се засмя весело.
— Добре е да знам, че още мога да разпаля огъня, ако се наложи.
После млъкна, погледна пак към вратата, Мад стори същото. Чу се шумолене на дрехи, скърцане на клонки по пода и в залата влезе Джак Феч — на лицето от ряпа се виждаше издълбаната усмивка, а на мястото на очите — зейнали дупки. Плашилото Джак Феч щеше да свърши онова, което роботите не успяха. Той спря точно от вътрешната страна на вратата, празният му поглед бе насочен към Морисън.
— О, по дяволите — възкликна Мад.
Сгъваемият нож начаса се озова в ръката й, дългото острие изщрака мигом навън. Тя гледаше разярено плашилото и си спомни последния път, когато се опита да го използва срещу него. Погледна неуверено Морисън.
— Шон, може би ще дойдеш някой друг ден…
— Не — възрази Морисън. — Не мисля.
— Шон, не се ебавай. Джак Феч е лоша новина дори да е на миля и половина разстояние. Не си виждал какво може да направи. Той е опасен, зъл, а Времето го няма тук да му попречи.
— Може да е дошъл да ми се поклони.
— Не бих разчитала на това. Шон, разкарай се, по дяволите. Моля те.
Внезапно плашилото с нова решителност тръгна към Морисън. Той дръпна струните на китарата и извиси глас отново. Стаята се изпълни с емоция — топла и прекрасна, като горещо питие в студен ден. Мад се олюля несъзнателно, уловена в потока. Живот, любов и всичко, което те означаваха се изля върху Джак Феч като водопад, но не го спря. Музиката се разбиваше и стените, гласът на Морисън се извисяваше и заглъхваше като океанския прибой, могъщ и непрестанен и въпреки това плашилото продължаваше да върви към него. Ръката в ръкавица се стрелна и изтръгна китарата от ръцете му. Джак Феч я погледна за миг, сякаш не бе сигурен какво е, и после я разкъса, сякаш бе направена от хартия. Недовършената песен още отекваше във въздуха, когато счупените парчета паднаха на пода, а Морисън облиза пресъхналите си устни. Вторачи се в плашилото гневно и с цялата си присъща арогантност запя отново без акомпанимент. Гласът му изпълни залата като неудържимо присъствие, резониращо с всичката сила, която бе омагьосвала публиката и я бе оставяла без дъх. И тогава Джак Феч се озова до него, студен и суров. Ръката в ръкавица се протегна, сграбчи го за ревера и го придърпа по-близо. Морисън спря да пее и с един последен предизвикателен жест сграбчи главата ряпа с две ръце и я целуна право в издълбаната уста.
— Е, добре. Стига толкова.
Джак Феч незабавно пусна Морисън в отговор на уморения, категоричен тон, отстъпи и застана неподвижно, с ръце до тялото, в очакване на нови разпореждания. Ужасеният Морисън си пое дълбоко въздух, когато усети как го обзема облекчение, после се обърна да погледне фигурата, която се бе появила на отсрещната врата. Времето отвърна на погледа му със смесица от нежност и раздразнение. Бе облечен в дълъг кафтан на дипли, към него — сандали, мъниста и лента за главата. Побелялата му коса падаше по раменете, а дългата му брада бе грижливо сплетена. Приличаше на типичен гуру от шейсетте години или на Гандалф 43 43 Гандалф — Бял магьосник, герой от „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Толкин.
. Така изглеждаше в очите на Морисън винаги. Само че този път бе по-стар, грохнал, сякаш годините му тежаха. Морисън бе шокиран от огромната промяна и хвърленият набързо поглед към Мад доказа, че тя се чувстваше по същия начин.
Читать дальше