Саймън Грийн - Шадоус Фол

Времето наистина не го бе грижа за неканените посетители. Даже имаше недотам изтънчени начини да обезсърчи онези, които не са приели предупреждението на дългото падане, но Морисън не се тревожеше. Е, не много. Намръщи се внезапно, когато усети, че въздухът става по-плътен и забавя падането му. Първо си помисли, че Времето се е умилостивил и е решил да направи нещата по-леки за него, но му бяха необходими само няколко мига, за да осъзнае, че не само е спрял да пада, но на практика виси във въздуха, блъскан от всички страни от бурята. Взря се в снежната вихрушка и се насочи надолу през бурята, плуваше през ледения въздух целенасочено, далеч от всякаква грация. Земята отдолу се появи отново и се приближаваше с нарастваща скорост. Морисън бе научил няколко неща от елфите през годините, предимно във връзка с волята и решителността. И малко магия. Снежната виелица внезапно се разтвори пред него, земята изскочи и го удари право в лицето.

Дебелината на натрупания сняг омекоти падането му, но дори и така му бяха необходими минута-две, преди да се почувства достатъчно силен, за да се изкатери от дупката, която бе направил. Той обгърна силно с ръце тялото си, опитвайки с е да запази малко топлинка сред бурята, и се огледа. Не чак толкова далеч замъкът Вси светии го мамеше като маяк. Не можеше да се скрие от него, независимо от това, какво ще направи Времето. В Галерията от мраз Вратата към вечността го зовеше, както и всички останали, които трябваше да преминат през нея, но още не бяха го сторили. Насочи към замъка като кон, който се връща в конюшнята, и част от него се зачуди колко силно отвръща на призива, сякаш нещо дълбоко вътре искаше да премине през Вратата и да намери покой. Усмихна се тъжно. По-късно ще има време да си отдъхне. Точно сега трябваше да свърши някои неща.

Яростта на бурята се усили, но тя не можеше да го спре. Беше изминал дълъг път, за да разговаря с Времето и да му зададе няколко конкретни и неотложни въпроса. Като например защо някой с неговото могъщество и ресурси още не е успял да локализира и идентифицира убиеца, който тероризира Шадоус Фол? И защо не е предупредил града за идването на Уайлд Чайлд? Каквото и да представляваше то. И най-вече кога Времето щеше да размърда старческия си задник и да направи нещо? Морисън искаше да каже направо, че той и останалите жители няма да си седят и да чакат търпеливо Времето да си помръдне пръста. Имаха си някои планове как да защитят града. Като пуснат елфите напред например. Морисън се ухили самодоволно. Това би трябвало да подпали огън под краката на Времето. Каквото ще да става, той щеше да получи някои отговори. Морисън твърдо вярваше в добрата страна на личностната конфронтация. Доста по-трудно бе да те игнорират, когато си заврял физиономията си в лицето на човека отсреща.

Замъкът Вси светии изникна от снега застрашително — огромен, тъмен и съвсем не приветлив. Силата на бурята се разрази отново, сякаш в един последен опит да го държи настрана, но той просто наведе глава надолу и продължи с усилие през снега, стъпка по стъпка. Вятърът виеше, връхлетяваше го първо от едната страна, после от другата, а силният студ проникваше безпощадно в костите му, изсмукваше силите му. Вътрешният глас все така се обаждаше в него, зовеше го да продължава и не след дълго той откри самотната, небелязана с нищо врата. Отвори я с ритник, ярка златиста светлина се разля навън в бурята.

Той залитна навътре, подпря вратата с рамо и я затръшна срещу силния вятър. Ревът на бурята се превърна в шепот и в тялото му бавно пропълзя топлина. Стоеше опрял гръб на вратата, загледан в празното пространство, а затрудненото му дишане бавно се нормализираше. Лицето му се изкриви в гримаса, когато кръвообращението му предизвика бодежи и иглички в пръстите, а после се зае да изтупва навяния по дрехите му сняг. Беше доста. Времето наистина не желаеше посетители. Реши, че ако отново му се наложи да върши това, следващия път ще се сети най-напред да вземе по-дебело палто. Изсумтя и се огледа. Огромният средновековен коридор се простираше напред в далечината, нарядко разположените газови лампи хвърляха сенки наоколо. Високо над него нещо се размърда за миг и пак притихна. Последния път, когато беше тук, не бе впечатлен. Така беше и сега. Мястото най-вече имаше нужда от по-модерно осветление и от старателно почистване.

— Слагай чайника, Време! Имаш посетител!

Морисън изчака, докато гласът му отекваше високо в тишината, но отговор нямаше. Би бил изненадан от обратното. Чрез снежната виелица Времето вече му бе показал, че изобщо не е добре дошъл. Тръгна по коридора, стъпвайки тежко, за да изтръска от обувките си останалия сняг и за да върне чувствителността в премръзналите си крака. Зовът на Вратата към вечността бе вече по-силен и по-ясен, но той се опита да не се вслушва повече от необходимото. Не бе дошъл тук за това. Имаше твърде много неща да върши. Ще има време и за нея по-късно. Доста по-късно.