Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Морисън се усмихна искрено, когато зад него ненадейно се разнесе дрезгавият глас. Обърна се без да бърза и кимна дружески на младата пънкарка, застанала до една врата отсреща, която само преди миг не беше там.

— Скъпа Мад, не се променяй никога. В това ти е чарът.

— Зарежи глупостите, Морисън — каза Маделин Креш, като го доближи намръщена. — Не би трябвало да си тук. Не би трябвало никой да е тук. Времето няма да приеме никого.

— Мен ще приеме — настоя спокойно Морисън. — Имам да обсъждам нещо важно с него.

— Виж какво, умнико, Времето се е изолирал и е заключил вратата. Отказва да види дори мен. Така че може да се обърнеш и да се разкараш оттук. С каквото и да е зает, той няма намерение да позволи да го безпокоят.

— Споменах ли, че изглеждаш особено привлекателна днес?

— Няма да стигнеш доникъде с ласкателства.

— Хайде, Мад, нещо се е объркало и ти го знаеш. Времето никога не се е заключвал преди, когато има наистина спешни въпроси да се решават. Ти си му най-близка. Забелязала ли си нещо… необичайно в поведението му напоследък?

Тя се намръщи натъжено, боядисаното й в черно и бяло лице за миг изглеждаше младо и уязвимо.

— Трудно е да се каже за него, но… Да. По цял ден ходи нагоре-надолу из галерията, гледа портретите. След като може да ги види съвършено добре и оттук. Мътните ме взели, ако разбирам какво смята, че прави. Или какво търси. Извикал е всичките си роботи, не мисля, че е останал някой в града. И спря да разговаря с мен. Обикновено не спира да говори за работата си и какви ценни уроци могат да се научат, като го наблюдаваш. За да млъкне, аз правя точно това. Ала се е променил. Откакто Джеймс Харт дойде да го види, той е… разсеян.

— Срещнала си Джеймс Харт? — Морисън я погледна с нов интерес. — Как изглежда?

— Удивително обикновен. Начинът, по който Времето говореше за него, ме караше да си мисля, че е с две глави и ще си носи персонално термоядрено оръжие под мишница. Като го видях, реших, че е малко невзрачен. Докато Джак Феч не коленичи и не му се поклони.

— Ти наистина ли видя това? Не можех да повярвам, когато го чух.

— Бях там, но и на мен ми беше трудно да повярвам. Дяволски се изплаших тогава. Искам да кажа, ако не можеш да разчиташ поне Джак Феч да е последователен, на кого би могъл да се довериш? Предполагам, че трябваше да знам, че щом Феч се е побъркал, Времето ще го последва не след дълго. Не мога да те пусна да го видиш, Шон. Той отказва да говори дори с мен. След всичко, което съм направила за него… Неблагодарно копеле. Би могъл да ми се довери. За каквото и да е. Нещо не е наред. Нещо друго, освен всички ония шантави неща, които се случват в града напоследък. Може да не съм права, но… мисля, че Времето е изплашен.

— Изплашен? Той е безсмъртен, неуязвим, всезнаещ и, предполага се, всемогъщ. Какво, по дяволите, би било онова, което би го изплашило?

— Не знам. Не мисля, че искам да знам. Ще ми се само всичко да свърши и да се върнем към онова, което минава за нормално тук. Междувременно можеш да се разкараш и да престанеш да ме тормозиш или ще изографисам инициалите си на челото ти.

— Как можеш да ми говориш така, Мад, след всичко, което означаваме един за друг?

— Никога не сме означавали нищо един за друг. Изпитвам същите чувства към теб, както и към онова, което изстъргвам от обувките си. А сега няма да видиш Времето, така че по-добре се махай, докато тялото ти е още съвсем непокътнато и функционира.

Морисън изпита увереност, че пропилява чара си в огромна степен по отношение на Мад, но във всеки случай продължи да е настоятелен. Май нямаше какво друго да прави. Усмихна и се чаровно, после и двамата набързо се огледаха, когато чуха стъпки да приближават към тях по коридора. Дузина от роботите на Времето един след друг се струпаха в залата, с маршова стъпка. Те се разпръснаха, за да блокират пътя към вратата. Морисън отстъпи бавно назад, по-далеч от тях, като гледаше предпазливо ту една, ту друга механична фигура. По безизразните им, боядисани лица нямаше и следа от емоция, но в целенасочените им бавни движения се долавяше ледена, невъзмутима заплаха, от която кръвта му се смрази.

— Всичко е наред — каза Мад. — Тъкмо си тръгва. Отстъпете и ще си отиде. Нали, Морисън?

— Определено го обмислям.

— Не ми помагаш, Морисън.

Тя наблюдаваше внимателно роботите един по един, но сякаш никой от тях не й обръщаше внимание.

— Казах, че ще се справя с това. Сега се махайте там, откъдето сте дошли, и ме оставете аз да се заема. Ясно?