Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Аз ви извиках — обади се тих, познат глас. — Има неща, които трябва да си кажем. Да обсъдим. И макар че ми е неприятно да го кажа, времето ни изтича.

Харт рязко се обърна, огледа натам, откъдето бе дошъл, и видя Времето, излегнал се в един шезлонг, който само преди няколко мига не бе тук. Бе облечен в същите викториански одежди, но чорапите и обувките му лежаха прилежно оставени на една страна, панталоните му бяха навити до коленете, сякаш възнамеряваше да нагази във водата по някое време. Изглеждаше остарял и много уморен, но все пак намираше сили да се усмихне на Харт.

— Виждам, че си намерил своя Френд. Надявах се на това. Бяхте неразделни като деца.

Той се огледа без да бърза, наслаждаваше се на пейзажа с мълчалива гордост, сякаш лично го беше поръчал.

— Винаги съм харесвал този плаж. Щеше ми се да идвам тук с теб и родителите ти, но не беше възможно. Понякога идвах сам, след като ти и семейството ти си бяхте тръгнали, за да се почувствам по-близо до вас. Събуй си обувките, Джеймс. На босо можеш най-добре да се насладиш на камъчетата по брега.

Той разрови камъчетата с пръстите на краката си и се усмихна отново.

— Чакай малко — каза Харт. — Я ми го кажи пак. Ти знаеш за Френд?

— Разбира се. Аз знам всичко. Такава ми е работата.

— Тогава може би ще бъдеш така любезен да ми кажеш защо съм тук?

Времето сбърчи вежди.

— Гняв ли долавям в гласа ти, Джеймс? Ако моментът е лош, извинявам се, но трябва да поговорим. Събитията са стигнали критичната си точка, въпреки положените от мен усилия, и ти трябва да си готов да ги посрещнеш. Има някои неща, които искам да ти кажа. Важни неща, които не можах да спомена, когато се срещнахме миналия път.

— А защо не?

— Мнозина можеха да ме чуят.

Времето махна с ръка и до неговия шезлонг се появи още един.

— Седни. Ще ти е нужно да си седнал удобно за някои от нещата, които имам да ти кажа.

Харт разгледа шезлонга подозрително, после се отпусна предпазливо в него. Противно на очакванията му, той не се сгромоляса начаса под тежестта му. Всъщност бе удивително удобен.

„Само в Шадоус Фол“ — помисли си иронично.

Погледна Времето, който се бе загледал в океана.

— Добре — каза нетърпеливо Харт. — Тук съм, готов съм, подготвен съм. Говори.

— Твоят баща бе Джонатан Харт — започна Времето. — Но ти никога не си познавал дядо си.

— Не. Никога не съм виждал баба си и дядо си. Моите родители не желаеха да ми разказват за тях. Нямаше дори снимки. Нямаше лели и вуйчовци също, само ние бяхме. Когато бях дете, се чудех дали не сме черните овце в рода, изхвърлени от клана заради нещо ужасно, за което дори не се говори. Когато след погребението намерих картата на дядо ми и писмото сред книжата на баща ми, не знаех какво да мисля. Предполагам, че това е една от причините да реша накрая да дойда тук. Търсех отговори. Вместо това накрая се сблъсках с още повече въпроси за неща, за които никога не съм и сънувал.

Той млъкна ненадейно, защото му бе хрумнала една мисъл.

— Познаваше ли родителите ми? Затова ли е всичко?

— Да. Родителите ти не искаха да знаеш за Шадоус Фол. Тревожеха се, че може да поискаш да се върнеш тук и да потърсиш останалите от своя род. Пророчеството правеше това твърде опасно. Искаха ти да водиш нормален живот. Има обаче неща, за които никога не са ти разказвали — за пророчеството и за семейството, които е нужно да знаеш. На мен се падна да ти разкажа сега. Всичко започва с предсказанието — много преди да се родиш.

— Чакай малко — спря го Харт, като се изправи рязко в шезлонга. — То е направено, когато съм бил на десет години. Затова е трябвало да напуснем Шадоус Фол така набързо.

— Не — възрази Времето. — Твоята баба направи предсказанието скоро след като роди баща ти, Джонатан Харт. Малко след това почина. Пророчеството бе запазено в тайна. Дори и така бе ясно каква бомба със закъснител е то. Нужно им бе време да го проучат, за да са сигурни в това какво означава. И така, единствените, които знаеха, бяха дядо ти, а по-късно баща ти, след като ти се роди. Той не повярва. Не искаше да повярва. Трудно е обаче да се пазят тайни в град като този и накрая всичко се разчу, когато ти беше на десет.

Харт лежеше в шезлонга сурово навъсен и се опитваше да сглоби цялата тази нова информация. Френд се настани в скута му като постелка, опитвайки се да осигури комфорт с присъствието си. Харт въздъхна загледан в безбрежната водна шир. Това, което чу, обясняваше доста неща, но повдигна точно толкова въпроси, на колкото и отговори.