Саймън Грийн - Шадоус Фол

— И така — каза накрая. — Кой е дядо ми, бащата на Джонатан?

— Аз — отвърна Времето.

Думите сякаш увиснаха във въздуха, а Харт погледна скептично стареца.

— Но… това не е възможно! Мислех, че не можеш да имаш деца!

— И аз така мислех. И векове наред бях прав. Но тогава срещнах баба ти и за пръв път в моите много животи се влюбих. Не беше особено специална или важна, такава бе само за мен. Беше жена воин от някакъв стар фантастичен филм по телевизията, за който никой не си спомня вече. Никой не бе по-изненадан от нас самите, когато тя забременя. За малко да я изоставя, убеден, че бебето трябва да е от някой друг, но не ми бе нужно много време да открия огромния скрит потенциал на ембриона или да разпозная силата, която детето може да владее. Беше моята сила, на Времето. В началото запазихме това в тайна. Нямахме представа какво означава. Бременността се оказа продължителна и трудна и накрая я уби. За мен не остана нищо друго освен мъртва любима, едно бебе, което не показваше никакви признаци на особена сила, и пророчеството, което нямаше никакъв смисъл.

Не желаех никое от тях. За известно време се бях побъркал малко.

Въпреки естеството на работата ми, мина известно време, преди някой да забележи. Виждал съм много смърт в Шадоус Фол, но нито в един случай не бях наранен така, както когато тя умря. Не исках бебето. Нямах опит, нито интерес да отглеждам дете, дори да измислех някоя история, за да му обясня. Затова го дадох на семейство Харт. Те току-що бяха загубили своето бебе и с радост го взеха. Аз оставих всичко зад гърба си и се залових отново със своята работа.

След няколко мои смърти и прераждания можех да виждам нещата малко по-ясно. Нищо не успокоява повече от това да остарееш и да умреш няколко пъти. Държах под око Джонатан. Той порасна като едно съвършено нормално дете, без никаква следа от силата, която бях усетил в него. Времето минаваше и аз си позволих да го загубя от погледа си. После изведнъж той стана мъж, ожени се и жена му забременя. Ти беше толкова мъничък като бебе. Дълго време те много се безпокояха за теб и се питаха дали ще живееш. Аз не се съмнявах в това. Виждах силата, скрития потенциал в теб да грее като слънце. Следях те отблизо. Не бях успял да бъда баща за Джонатан, но се опитах да бъда твой дядо, макар от разстояние.

И тогава, точно когато стана на десет, някак се разчу за пророчеството. Отидох при родителите ти и им разказах всичко. Нямаше време за обвинения и помиряване, трябваше да се погрижат за твоята безопасност. Взеха само най-необходимото и аз ги изведох от града незабелязано. Изглеждаше най-добрият изход — да спечелим малко време, да си поемем въздух. Известно време всичко бе спокойно.

После родителите ти бяха убити.

Харт усети, че би следвало да подскочи от мястото си или да каже нещо, но в действителност се почувства само вцепенен. Много неща му се бяха струпали вече. Осъзна, че Времето го гледа в очакване да каже нещо. Облиза пресъхналите си устни и се изкашля.

— Кой… кой ги уби?

— Воините на Кръста. Те са отдавна основана екстремистка организация, армия от фанатични терористи, посветили се на опазване на собствената си версия на християнството, и унищожават всичко, което може да представлява заплаха за тях. Работят предимно задкулисно, като използват политически интриги и икономически натиск, но не се гнусят да си изцапат ръцете с кръв, когато им се отдаде случай. От векове се опитват да локализират и атакуват Шадоус Фол. Отчасти защото смятат, че сме град, пълен с демони и необикновени създания, но най-вече, защото искат да се доберат до Вратата към вечността. Смятат, че тя ще им осигури пряк достъп до Бог.

— Защо им е притрябвало това? — попита Харт само за да каже нещо.

Времето сви рамене.

— Кой знае. Може би искат да му зададат някои недвусмислени въпроси относно естеството на света. А вероятно и те самите не знаят. Като всички екстремистки организации, и те са малко чалнати.

— Може ли Вратата наистина да им осигури достъп до Бог?

— Може би. Но само на еднопосочен принцип. Като на всеки друг.

Харт поклати бавно глава, опитвайки се да подреди всичко, за да придобие то някакъв смисъл. Френд се плъзна около раменете му като шал и го прегърна утешително.

— Спокойно, Джими — прошепна в ухото му. — Не му позволявай да те шашне. Приемай нещата само едно по едно. И помни, не си сам. Аз съм тук с теб.

Харт кимна кратко и погледна Времето. Оставаше още само един въпрос, който бе от значение.