Саймън Грийн - Шадоус Фол

Всъщност не мога да те моля като твой дядо. Нямаш за какво да си ми благодарен, а аз нямам много опит с децата. Мад ми е по-близка, но не е същото. Дори нямам достатъчно практика като човек. Посветил съм на работата по-голямата част от живота си и в продължение на векове бях щастлив така. Нещата се промениха, след като срещнах баба ти. Моята Сара. Тя ме научи на радостта и ограниченията да си човешко същество. Още не съм сигурен дали това улесни работата ми, или я направи по-трудна. Трябва да спазвам известна дистанция или не бих могъл да се справя с онова, което работата ми изисква в някои случаи. Но се опитвам да върша необходимото със съчувствие и ефективност.

Ако не заради мен, направи го заради града, Джеймс. Той е специално място, а Воините ще го унищожат, опитвайки се да го преобразят в онова, което смятат, че трябва да е.

— Но… какъв е той? Какво е Шадоус Фол в действителност?

— Сигурен съм, че си чул поне дузина обяснения, но в действителност е съвсем просто. Светът може да вярва на определени неща в определен момент. Старите мечти трябва да отстъпят място на нови. Тук те идват, за да умрат и да бъдат забравени. Онези, за които реалността се е оказала непосилна, могат да намерят последна утеха. Шадоус Фол е необходим, той облекчава болката на света.

Те поседяха известно време потънали в мълчание, загледани в спокойното море. Вятърът бе приятно прохладен, две чайки се рееха високо горе и отправяха печален зов една към друга.

— След колко време ще са тук? — попита накрая Харт.

— Според времето в реалния свят — скоро. Но тук е различно. Можеш да си помислиш толкова, колкото ти е нужно, преди да вземеш решение.

Харт кимна, посегна надолу и взе едно камъче от брега. Бе гладко, студено и леко влажно. Попремята го в дланта си, после погледна Времето.

— Хвърлял ли си някога камъчета в морето.

— Не, не бих казал. Това човешко занимание ли е?

— Да. Семейно също.

Джеймс Харт и Времето се редуваха през целия дълъг, безкраен следобед да хвърлят камъчета в океана — понякога надалече, а друг път — за да отскачат.

Сапфиреното езеро в началото бе детски лагер, но това не продължи дълго. Мястото сменяше собствениците си през годините, един след друг те се опитваха да го направят доходоносно и се проваляха. Някои от тях бяха запалени по здравословния живот, други — по ориентирането, имаше и експерти по оцеляване. Всички те бяха съвсем различни ексцентрици. Екипите идваха и си отиваха, всеки път лагерът оставаше все по-разнебитен и никой от тези, които живееха наблизо, не бе ни най-малко изненадан. Сапфиреното езеро се намираше сред красива природа, но бе твърде далеч отвсякъде. Околността бе доста хубава, но не бе нещо, което да не можеш да намериш в някое по-евтино и достъпно място. Затова къщичките и спалните помещения стояха празни и изоставени и светът напълно забрави за него. Което чудесно устройваше Воините на Кръста.

Уилям Ройс, техен върховен главнокомандващ, крачеше енергично из претъпкания лагер и кимаше одобрително при вида на контролирания хаос наоколо. Стотици мъже във военни униформи маршируваха и тренираха, офицерите крещяха и раздаваха заповеди, шумно и свирепо, като лай в тихата вечер. Слънцето залязваше, генераторите в лагера забръмчаха един след друг. Джипове ревяха напред-назад в изпълнение на спешни мисии, а по-нататък на полянката загряваха хеликоптери с тежки картечници, готови да тестват оръжието. Навсякъде, където погледнеше Ройс, армията му се готвеше за война с гордост и усърдие. Сърцето му се изпълни и той си разреши лека усмивка. След по-малко от дванайсет часа щеше да е готов най-после да поведе своята армия на светлината срещу онзи дяволски развъдник на демони, Шадоус Фол. Ще се лее кръв, неверниците ще измират с хиляди, а той ще се разхожда триумфално по улиците, за които бе мечтал толкова отдавна.

Ройс бе нисък, набит мъж в средата на четирийсетте. Имаше сурови, грубовати черти, щръкнал дълъг нос и смущаващо директен поглед. Знаеше, че погледът му безпокои хората, и го използваше като оръжие да разграничи мъжете сред момчетата. Бе доста оплешивял, но не му пукаше. Бе направил добра кариера в армията на своята страна, израстваше бавно, но стабилно, докато Бог го призова да напусне и да създаде своя собствена армия. Армия на светлината. Бе открил Воините на Кръста почти случайно, макар че по-късно си даде сметка, че Божиите намерения са били да ги намери. По това време те се бяха разделили, бяха се разцепили на враждуващи групировки, но той отиде при тях с далновидност и военен опит и след година направи от групичките армия, достойна за Бог. Единственото, от което те наистина се нуждаеха, бе обединяваща цел и той я бе открил в Шадоус Фол.