Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Повечето хора разбират от намек — подчерта сурово Времето. — Не мога да ти отделя време и да говоря с теб, Шон. Нещо лошо идва насам и трябва да се подготвя за среща с него. Знам за убийствата и Уайлд Чайлд. Те ще трябва да почакат. Във всеки случай не съм сигурен, че мога да направя нещо относно тях. Във Вселената има сили, на които не може да се противостои. Съжалявам, Шон. Върви си. Нямаш какво да правиш тук, а аз правя всичко, което мога. И да, знам за елфите. Не смятам, че наистина си даваш сметка какво пускаш на воля. Ала ще го разбереш. Сбогом, Шон. Ако и двамата оцелеем, после може да поговорим.

И в следващия миг го нямаше, изчезна мигновено като спукано сапунено мехурче. Джак Феч се обърна тихо и излезе от залата. Морисън и Мад се спогледаха.

— Мисля, че точно това има предвид — каза тя.

— Смятам, че може да си права.

Морисън коленичи и събра остатъците от китарата си. Със сигурност бе разбита така, че не можеше да се поправи, и той я притисна до себе си за миг като мъртва рожба. Накрая поклати глава и китарата изчезна. Изправи се на крака, погледна Мад и сви рамене.

— Май пътешествието ми бе напразно. Той вече знае онова, което дойдох да му кажа. Отговорите му не са точно успокоителни, но такъв си е Времето. Предполагам, че можех да се помотая тук, да вдигна малко врява в неговата светая светих, просто да го подразня… Но не виждам смисъл. Очевидно каза всичко, което възнамеряваше, и аз не мога просто да се мотая наоколо без да правя нищо. Освен ако не искаш да остана и да ти правя компания, Мад.

Тя се усмихна мило.

— Тъкмо до това ми е.

Морисън се изсмя, прати й въздушна целувка и се отправи към вратата. Мад го наблюдаваше докато почти стигна, тогава се изкашля. Той спря и погледна назад. Тя го гледаше замислено.

— Името ти невинаги е било Шон, нали?

— Не — отвърна Морисън. — Невинаги.

Усмихна се широко, обърна се и излезе. Гласът му продължи да звучи в залата като ехо, което нашепва тихичко едно име.

В един миг Джеймс Харт вървеше надолу по улицата, а неговата сянка Френд се стрелкаше напред-назад, увита около краката му като превъзбудено кученце. В следващия се озова на брега. Спря и примига няколко пъти, за да даде шанс на света да се върне към онова, което би трябвало да бъде, но пейзажът оставаше упорито един и същ. Той стоеше на покрит с камъчета плаж, който наляво и надясно се простираше докъдето поглед стига. Пред него като пухкаво сиво одеяло под обедното слънце се бе ширнал океанът. Нямаше вълни нито вятър да раздвижи повърхността на водата, само нежният прилив, който прииждаше и се оттегляше с бавно приспивно спокойствие. Въздухът бе свеж, малко студеничък, сякаш да подскаже, че е краят на лятото. Високо горе някаква чайка се рееше в небето като сянка и надаваше жаловит крясък. Харт си помисли, че това е най-тъжният звук, който някога е чувал. Намръщи се леко. Имаше нещо почти познато в тази мисъл, сякаш му бе хрумвала и преди.

Намръщи се още повече. Изобщо не си спомняше плажа, но имаше усещането, че отнякъде му е познат. Че е бил тук преди, в годините, които бе забравил, първите десет години от неговото детство. Може би родителите му са го водили тук на някоя лятна ваканция. Колкото повече гледаше, толкова по-познат му се струваше плажът. Той се разходи бавно по брега, камъчетата се плъзгаха и хрущяха под краката му. Хрумна му, че приема всичко удивително спокойно, но такъв си беше Шадоус Фол за всички. След известно време бе трудно да се изненадаш от каквото и да било. Попадна на една пълна с вода дупка в скалата — там, където приливът не можеше да я достигне. Коленичи до нея, подтикван отново от усещането, че не за пръв път е тук. На дъното на локвата лежеше ярка оранжева морска звезда и се преструваше на умряла. Едно раче, което трябва да беше инч на ширина, размаха щипци заплашително, готово да избяга при внезапно движение.

— Бил съм тук преди — каза тихо Харт.

— Разбира се, че си бил — обади се чевръсто Френд, като изтича по гърба му и надникна през рамото му в локвичката.

Майка ти и баща ти ни водеха тук всяко лято. Ти седеше на брега и хвърляше камъчета в морето. Не можах да разбера смисъла на това. Искам да кажа, не че е трудно да уцелиш океана…

— Как се нарича това място? — попита Харт, взе едно камъче и го запремята замислено в ръката си.

— Е, тук ме хвана. Никога не съм бил добър в помненето на имена, а и беше много отдавна.

— Е, добре, опитай това да видиш как е. Какво, по дяволите, правим тук?