Саймън Грийн - Шадоус Фол

Трябваше да продължава да мисли за това. Беше единственият начин да не загуби разсъдъка си.

Докато стигне Галерията от кости, започна да усеща ръцете и краката си отново свои. Мина покрай портретите по стените без дори да ги поглежда, не обърна внимание на движещите се образи и внезапно разнасящите се звуци. Нямаше време да се разсейва. Тъкмо затова ръката, която се стрелна от портрета вляво, го изненада напълно. Той залитна и спря, когато извитите пръсти се вкопчиха в яката му и го разтърсиха без усилие така, както куче разтърсва плъх. Опита се да се вкопчи в ръката, но не можа да стигне толкова далеч зад себе си. Тя го завъртя и гой се озова с лице срещу портрета на огромен тромав звяр с големи втренчени очи и алена паст, осеяна с остри зъби. Грамадни мускули издуваха ръката, с която звярът дърпаше ритащия и съпротивляващ се Морисън към себе си, а от устата му се стичаха лиги и се стелеше пара. Морисън спря да се бори, пристъпи напред, за да поразхлаби хватката и тогава срита звяра точно между краката. Ако бе ритнал топка, тя щеше да прекоси цяло игрище. В тази ситуация очите на звяра се облещиха, после се затвориха, а ръката пусна яката му. Той залитна назад от портрета и се напрегна в очакване звярът да тръгне отново към него, но нищо не се случи и след миг си отдъхна и тръгна отново по коридора.

Намръщи се, докато оправяше палтото си. Не се предполагаше да се случват такива неща.

Всъщност предполагаше се, че е невъзможно някой или нещо да минава през портретите, освен роботите на Времето. Ако старецът бе започнал да губи контрол над галерията, значи нещата бяха още по-тревожни, отколкото си мислеше. По различни начини Времето бе спойката, която крепеше Шадоус Фол, и правеше множеството застъпващи се реалности възможни. Какво, по дяволите, се случва, че и той да е бил засегнат? Морисън ускори леко крачка, като се стараеше за всеки случай да върви в средата на коридора, ако някой обитател на портрет се окаже чевръст. Опитваше се да не ги гледа като минаваше, но почти неволно зърваше някои сцени, изпълнени със звук и ярост, подивели образи, а понякога лумнали пламъци. Вниманието на Времето бе насочено другаде и в града знаеха това. Морисън бе така погълнат от портретите, че не чу уверените стъпки зад себе си, докато почти не го настигнаха.

Някакъв инстинкт го предупреди в последния момент, той спря, завъртя се и се озова лице в лице с висок метален робот. Той се извисяваше над него като великан от часовникови механизми, а лъскавите му месингови и сребърни части тиктакаха тихичко, докато колелетата се въртяха, а арматурите се люшкаха. Металните ръце понечиха да сграбчат Морисън, но той лесно се изплъзна. Затанцува около механичната фигура, почервенял от гняв заради това как за малко не се бе оставил да го хванат отново. Времето нямаше да успее да го спре така лесно.

Той се стрелваше напред-назад, удряше или буташе робота, винаги оставаше извън обсега му само за да му докаже, че не може да го докопа. Това нещо бе достатъчно бързо и силно, за да пипне всеки нормален човек, но Морисън бе живял в земите под хълма. Накрая търпението му се изчерпа, спъна робота, а той пък се сгромоляса на пода. Остави го да се мята по гръб, подобно прекатурила се костенурка, и забърза надолу по коридора. Отсега нататък трябваше да е нащрек. Нямаше приятели в Галерията от кости.

Затича се леко по коридора, пазеше си силите, отдръпваше се в някой ъгъл или цепнатина, или задънена ниша, за да избяга от другите роботи, когато те се появяваха мълчаливо от портретите по стените. Вероятно Времето бе твърде зает с онова, с което си запълваше времето напоследък, за да обърне внимание на това кой се е озовал на свобода в неговата галерия, но не можеше да се предвиди колко дълго ще продължи това. Морисън не преставаше да тича, изплъзваше се на роботите където можеше и танцуваше покрай онези, на които не успяваше да избяга. Викове и вой отекваха от портретите, смразяващи звуци на насилие и ярост. Най-после стигна до светая светих на Времето, спря за миг пред вратата да си поеме дъх. Не му се щеше старецът да си помисли, че е развълнуван. Пое си дълбоко дъх, ритна вратата и влезе вътре като господар. Първите впечатления винаги са най-важните.

За беда се бе постарал напразно за впечатлението — стаята бе празна. Той се намръщи и се огледа гневно наоколо. Мястото бе същото, каквото го бе видял и последния път — изобилие от ярки светлини и цветове като петно на Роршах 41 41 Психоаналитичен тест с мастилени петна; въведен и използван от швейцарския психолог Херман Роршах. от шейсетте години. Светлинни мотиви бълбукаха и се подреждаха по степите, а въздухът бе наситен с аромат на тамян. По пода бяха разхвърляни възглавнички, а в ъгъла бе поставено небрежно огромно индийско наргиле. Навсякъде имаше цветя, цареше покой, а от скрити колони се разнасяше нежният звук на китари; като в някой ретроспективен кадър. Бе някак си като завръщане у дома, но Морисън категорично се отърси от тази мисъл. Не можеше да си позволи да даде възможност на Времето за посрещания. Освен това такива мисли бяха опасни. Те отвеждаха при Вратата към вечността.