Саймън Грийн - Шадоус Фол

Не помнеше нищо от предишния си живот. Детството му бе забравено, изплуваше рядко в тревожните му сънища, които едва си спомняше, щом се събудеше. Родителите му никога не говореха за него и отказваха да отговарят на каквито и да е въпроси, макар че понякога долавяше кратките им приглушени разговори, когато си мислеха, че той не ги чува. Чу достатъчно, за да е наясно, че панически са избягали от Шадоус Фол, преследвани от някого или нещо толкова ужасно, че никога дори не намекваха за него, даже един пред друг. Каквато и да бе тяхната тайна, те я бяха отнесли в гроба.

Сега той се завръщаше в Шадоус Фол. По един или друг начин щеше да получи някои отговори.

Джеймс Харт бе среден на ръст, обикновен на вид, малко по-широк в кръста, отколкото можеше да си позволи, но не чак толкова, че да се безпокои. Имаше по-съществени неща, които го тревожеха, и това си личеше по изпитото му лице и неспокойния поглед. Бе облечен в раздърпани, удобни дрехи, а дългата му тъмна коса бе прибрана отзад на тънка плитка. Бе още обяд, но той вече се нуждаеше от бръснене. Имаше също така вид на човек, решен да остане там, където е, колкото и дълго да се наложи.

Макар че ако трябва да сме честни, това не беше просто упорство. Той стоеше на пътя, сам насред пустошта и се питаше тревожно дали наистина иска да направи тази последна, крайна стъпка от своето пътуване. Каквото и да бе онова, което бе изплашило неговите родители и ги бе принудило да напуснат Шадоус Фол преди двадесет и пет години, то бе толкова ужасно, че ги бе заставило да мълчат до края на живота си. Съвсем разумно бе той да има силни резерви по отношение на това да навлезе сляпо във вероятно вражеска територия. В крайна сметка обаче в живота му имаше зейнала празнота и на него му бе нужно да узнае какво е изгубил. Част от онова, което го държеше жив, един важен период от неговото израстване, бе загадка и той трябваше да се опита да я разреши, ако изобщо иска някога да намери покой. Всичко останало би било за предпочитане пред безкрайния ужас да не узнае кой и какъв всъщност е той. Всичко…

Той въздъхна, сви рамене, потътри обувки по земята и се запита какво да прави по-нататък. Картата го бе довела до тук, но свършваше при този кръстопът. Последните инструкции в писмото бяха без всякакъв смисъл. Според дядо му единственото, което следваше да направи сега, бе да се отбие в града, а той щеше да свърши останалото. Огледа се старателно наоколо, но мястото се простираше самотно и пусто докъдето погледът му стигаше.

Това е лудост. Дядо е бил луд. Тук няма никакъв град.

Отново сви рамене в недоумение. Какво, по дяволите… Бе дошъл толкова далеч, значи трябваше да доведе нещата докрай.

„На крак о, парии презрени 11 11 Откъс от Интернационала, химна на Коминтерна. , пленници на реалността, нямате нищо за губене, освен разсъдъка си.“

Той бавно сгъна картата, пъхна я в портфейла си и го прибра. Изкашля се неспокойно.

— Шадоус Фол? Привет, Шадоус Фол! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме?

Нищо. Никакъв отговор. Само вятърът нашепваше самотно.

— По дяволите! Изминах дълъг път до тук, покажи се! Казвам се Джеймс Харт и имам основание да съм тук!

Градът се ширна наоколо. Нямаше фанфари и тромпети, нямаше внезапни признаци на замайване или световъртеж. Просто в един миг нямаше нищо, а после се появи Шадоус Фол — истински, конкретен и непоколебим, сякаш винаги си е бил там. Харт стоеше в покрайнините, улици и домове изникнаха пред него — достъпен, приветлив и безспорно реален град. Имаше дори една малка очарователна табела:

Не бе убеден какво точно бе очаквал, но със сигурност не бе това обикновено, банално място. Погледна назад и без изненада установи, че кръстовището е изчезнало, а на негово място са се появили поля с буйна трева и ниски хълмове.

Усмихна се леко. Каквото и да се случваше сега, той най-после си бе у дома. И нямаше намерение да си тръгне, без да е получил някои сериозни отговори. Огледа се бавно, нищо не му се стори познато. Предположи, че не би следвало да е изненадан — всеки град би могъл да се промени доста за двайсет и пет години. И при все, че си го помисли, долови нещо подобно на спомени да изплуват отдалеч в мислите му — неясни, смътни в момента, но изпълнени с намек, загатване и някакъв смисъл. Не се опита да ги насилва. Щяха да излязат на светло, щом са готови за това. Внезапно осъзна, че всичките му съмнения и цялата несигурност бяха изчезнали. Тук можеше да намери отговори, усещаше го. Отговори на всички въпроси, които някога си е задавал. Някъде в това малко градче неговото изгубено детство го очакваше да дойде и да го намери, а заедно с него и го очакваше и предишният живот на родителите му. И вероятно щеше да открие онова, за което в действителност бе дошъл — някакъв смисъл, цел в живота си.