Саймън Грийн - Шадоус Фол

Пое без да бърза надолу по улицата и навлезе в града. Изглеждаше открит, топъл, дори дружелюбен. Хубави къщи, спретнати ливади, чисти улици. Наоколо нямаше много хора, но всички му кимаха приветливо, когато минаваше край тях. Някои дори се усмихнаха. На вид Шадоус Фол изглеждаше като всеки друг град по света, но Харт не смяташе, че е такъв. В началото бе само чувство, после, докато минаваше по улиците и се насочи към центъра сякаш по инстинкт, прерасна в увереност. Този град бе място на възможности. Можеше да го долови, да го почувства с цялото си същество. Внезапно изпита увереност, че това му се е случвало и преди, че е вървял някога по тази улица — вероятно като малък. Опита се да улови спомена, но той се изплъзна и в миг изчезна. Няма значение. Бе добър знак и не се съмняваше, че споменът ще се върне, когато е завършен. Може би ще доведе някой и друг приятел със себе си. Вероятно е самотен тук.

Харт се усмихна, чувстваше се приятно замаян. Увереността му нарастваше с всеки изминал момент. Заля го усещане за пълен покой заедно с чувство за принадлежност, за завръщане у дома, за нещо, непознато досега. Със сигурност не беше изпитвал подобни неща към безличните къщи и училищата, които бе посещавал през годините, докато се местеха от град на град заради работата на баща му. На Компанията не й се нравеше служителите й да пускат корени и да имат странични занимания извън нея. Държеше да бъде всичко за тях — дом, семейство и любими хора. На първо и единствено място. Не й допадаше идеята да дели лоялността им. И докато налагаше на хората си непрекъснато движение и те не успяваха да създават постоянни връзки, тя се справяше твърде добре. Харт се усмихна и мислено кимна. Никога преди не се бе замислял по този начин. Само това, че беше тук, в града, бе прояснило ума му като свежа глътка кислород. Мислеше по-ясно и проумяваше неща, които го смущаваха от години. Сега напълно осъзна защо бе обърнал гръб на Компанията и подобни на нея и бе станал журналист — докато разследваше тайни и укрита истина, в действителност е търсел своята истина. Яснотата е чудно нещо.

Вниманието му бе привлечено от буботене на мотор и той се огледа да разбере откъде идва. Сякаш бе една от онези старомодни косачки за трева, които вдигат повече шум, отколкото да вършат работа. Накрая видя групичка хора, които гледаха към небето, и наклони назад глава, за да види какво наблюдават. Там, високо над главите им, бе източникът на шума — биплан от Първата световна война, рееше се в безоблачното небе. Беше аленочервен на цвят, движеше се бавно, леко, малките му тромави криле се крепяха от тънки метални подпори и силна вяра. Харт се усмихна широко, като го видя. Прииска му се да помаха с ръка, но се боеше, че останалите ще го видят, затова не го направи.

После от нищото се появи още един биплан в избелял жълто-кафяв цвят, с британски обозначения. Той се устреми рязко, като нападащ лешояд, надолу към червения самолет и челюстта на Харт увисна, щом чу добре познатия лай на картечница. Червеният самолет внезапно се наклони на една страна и се измъкна изпод огъня на другия. Британският самолет продължи да лети устремно надолу, без да може да спре, а червеният се изви и се лепна в зловеща хватка за опашката на врага си. Отново се разнесе грохота на картечницата и Харт примига, когато британският самолет се разтресе и започна да се мята отчаяно от едната си страна на другата в опит да се измъкне от градушката от куршуми.

Двата самолета пикираха и се устремяваха един към друг като хищни ястреби, никой не печелеше задълго — и двамата пилоти, впрегнали самолети и умения до краен предел, дори пряко възможностите си. Битката бе траяла само няколко минути, но на Харт му се сториха часове, в които двата самолета на сантиметри се измъкваха от смъртта и унищожението, отново и отново. Те се устремяваха един срещу друг като японски камикадзета — ярост и агресия в атака и отстъпление, пикираха едновременно и с рев се разделяха, а Харт наблюдаваше в транс. После внезапно от британския самолет изригна гъст, черен дим и от него се разпиляха искри. Носът се насочи надолу, самолетът полетя като камък, двигателят бе обхванат от пламъци.

Харт наблюдаваше падането стиснал юмруци и мислено се молеше пилотът да катапултира, докато все още не е късно. Ала от него нямаше и следа. Харт погледна към групичката наблюдатели край себе си.

— Защо не скача? Ако не го направи, скоро няма да остане време да се отвори парашутът!