Саймън Грийн - Шадоус Фол

Сузан внезапно потрепери.

— И точно сега този убиец се разхожда свободно из Шадоус Фол, вероятно набелязва своята следваща жертва. Трябва да предупредим хората.

— Ако се разчуе нещо, много бързо ще настъпи паника — подчерта Ериксон.

— Шерифът е прав — потвърди Рия. — Трябва да запазим всичко в тайна, докато това е възможно. Щом естеството на града се е променило така фундаментално, трябва да открием какво е довело до тази промяна. И какво друго е възможно да се случи сега в Шадоус Фол.

— Лука веднъж се завърна от света на мъртвите — обади се тихичко Сузан. — Може да го направи пак.

— Възможно е — съгласи се Ериксон. — Но не мисля, че може да разчитаме на това. В историята на града са отбелязани мнозина завърнали се от света на мъртвите, но никога не съм чувал някой да се е завръщал два пъти. Освен ако ти, Ленард, не знаеш по-добре, а?

Аш поклати глава.

— Това, че съм мъртъв не ме прави експерт. Знам точно колкото теб. Има, обаче, един въпрос, който никой от вас не зададе досега. Защо Лука е убит тук?

— Някой трябва да го е повикал да дойде — каза бавно шерифът. — Някой, който е знаел, че Сузан няма да си е вкъщи.

— Което предполага някого, на когото Лука се е доверявал добави Рия.

— Искаш да кажеш, че е познавал убиеца си? — попита Аш.

Рия сви рамене. Ериксон погледна замислено Сузан.

— Бяхте ли близки с Лука, Сузан?

— Не особено. Познавах го доста добре преди да умре, но когато се върна заедно с Михаил бе променен, студен… Даже не ми харесваше да съм в една стая с него. Като на всички.

— Иначе казано — обади се Аш, — не страдаме от липса на заподозрени. Михаил казваше, че е дошъл да съди недостойните, а такива никога не са липсвали в Шадоус Фол. Очевидно някой от тях го е пребил до смърт.

Минаваше пладне и времето за обяд бе минало, когато автобусът свали Джеймс Харт на кръстовището и се отдалечи с рев сред облак от изгорели газове. Харт се огледа с надеждата да зърне някакъв признак за наличието на цивилизация, за предпочитане някое кафене, където сервират топла храна и студени напитки, но навсякъде, докъдето поглед стигаше, се бе ширнала безкрайна пуста земя. Нямаше никакви обозначения, само два пресичащи се пътя, извиващи към хоризонта — и двата с прашния, занемарен вид на пътища, по които от изгрев до здрач има оскъден трафик. Харт внезапно се изкуши от мисълта да изтича след автобуса, да му извика да спре, но не го направи. Неговата решителност и картата на дядо му го бяха довели до тук и мътните го взели, ако се откаже сега. Не би допуснал да го разколебае едно незначително обстоятелство като това, че се е озовал сам сред пустош, отдалечена на мили от каквото и да е населено място. Или пък фактът, че не бе хапвал или пийвал нищо след закуска рано сутринта и стомахът му вече се бунтуваше. Харт стисна силно устни. Няма значение, че е гладен. Че е изморен — също. Това мъчително пътуване бе продължило цели четири дни и той нямаше да се откаже сега.

Извади портфейла си, измъкна писмото на дядо си и внимателно го разгъна. Нямаше нужда да го чете. Беше го чел и препрочитал толкова пъти, че го бе научил наизуст вече, но си струваше да погледне картата. Струваше си, за да си спомни защо бе изоставил всичко, което имаше и се надяваше да има в бъдеще, за да се втурне подир някакъв блян чак до това отдалечено място. Блян на име Шадоус Фол. Той грижливо разгледа листа хартия, сякаш търсеше някоя следа или знак, които някак си е пропуснал.

Хартията бе пожълтяла от времето и бе прокъсана там, където бе сгъвана и разгъвана многократно. Беше писмо от дядо му до баща му, изписано по онзи педантичен калиграфски начин, който вече никой не си даваше труда да изучи. Писмото бе единственото ценно нещо, което Харт наследи, когато майка му и баща му загинаха в катастрофата. Мисълта му, както винаги, се задържа върху спомена. Вече шест месеца откакто бяха мъртви, а на него му бе трудно да повярва, че наистина ги няма. Че няма да му натякват за дрехите, да се оплакват от прическата му или да го критикуват за липсата на амбиция. Бе отишъл на погребението, бе видял общия, по тяхна инструкция, гроб, беше си взел последно сбогом, но въпреки това понякога се улавяше, че се ослушва да чуе гласовете им или познатите стъпки.

Прочитането на завещанието не му помогна много. Всичките пари отидоха за разноски по погребението и за разплащане на стари дългове и единственото нещо, което остана, бе плик с краткото послание, изписано с почерка на баща му: „Да се отвори само след смъртта ми, единствено от сина ми Джеймс.“ Вътре в плика бе намерил писмото на дядо си, в което имаше ясни, кратки указания как да намери малкото затънтено градче Шадоус Фол. Градчето, в което преди тридесет и пет години бе роден Джеймс Харт и което бе напуснал на десетгодишна възраст. Град, който изобщо не си спомняше.