Саймън Грийн - Шадоус Фол

Един възрастен мъж го изгледа състрадателно, а гласът му прозвуча спокоен, мили напълно безразличен.

— Не може да скочи, синко. Това е самолет от Първата световна война. Пилотите нямаха парашути по това време. Нямаше място в кабината.

Харт зяпна от удивление.

— Имате предвид, че той…

— Да, синко. Ще умре.

Самолетът се разби в малък хълм недалеч от града и избухна в пламъци. Харт наблюдаваше вцепенен как отломките от експлозията се разпиляха като градушка. Черен дим се издигна на талази, а високо в небето червеният биплан се носеше самотен, победоносен и неуязвим. Старецът го потупа успокоително по рамото.

— Не го приемай толкова навътре. По това време утре пак ще се бият горе, може тогава британският да победи. Понякога успява.

Харт го погледна.

— Искате да кажете, че не беше наистина?

— О, истина си беше. Обаче животът и смъртта не са толкова просто понятие в Шадоус Фол. Водят това сражение откакто се помня. Един Бог знае защо.

Усмихна се на Харт съчувствено:

— Да не си от новодошлите?

— Да — отвърна Харт и положи усилие да отмести поглед от разбития самолет и да се концентрира върху стареца. — Да, току-що пристигам.

— Така си и помислих. Като постоиш малко тук, ще видиш и по-странни неща. Не допускай да те тревожат. Разни работи стават тук. Такова е положението в Шадоус Фол.

Старецът кимна за довиждане и продължи по пътя си.

Останалите от групичката вече бяха започнали да се разпръскват. Отиваха да си продължат работата и си бъбреха тихичко, сякаш това си бе само още един обикновен ден. Харт погледна към безоблачното небе, но не видя и следа от червения биплан. Тръгна бавно и едва сега разтуптяното му сърце започна да се успокоява.

Зави зад един ъгъл и се озова на една парижка улица. Позна стила, езика и кафенетата по тротоара. Никой не му обръщаше внимание, макар че зяпаше без срам, като всеки обикновен турист. Зави зад друг ъгъл и явно се озова в Европа през Ранното средновековие. Пътят бе кален, а хората и животните сновяха насам-натам, всички говореха един през друг и въздухът се огласяше от виковете им. Не познаваше нито един от езиците, на които говореха. Няколко души изгледаха Харт подозрително, когато мина, но повечето само кимаха учтиво. Той закрачи с усилие из гъстата кал и скоро миналото остана зад гърба му.

Мина през десетина периода от историята, различни места с различни стилове и езици, ден и нощ се сменяха и откъдето и да минеше, хората му се усмихваха сякаш питаха: „Не е ли забавно? Не е ли чудесно?“, а Харт се усмихваше и кимаше в отговор: „Да, чудесно е. Да, наистина.“ И тогава ненадейно се озова там, където принадлежеше — в познатия свят на автомобили, улични светофари и гръм на рокендрол, който изригваше от радиото на някой тийнейджър в квартала. Продължи да върви, а улицата си оставаше същата и Харт не знаеше облекчение ли да изпитва или разочарование.

Стигна до някакъв парк и седна на една дървена пейка да отпочинат не само краката, но и умът му. Две деца с тениски с образите на костенурките нинджа хвърляха топка на кучето си огромен рунтав звяр от неизвестна порода, — което сякаш имаше известни затруднения с правилата на играта. Понякога хукваше след топката, друг път просто си стоеше там и поглеждаше момчетата, сякаш казваше: „Вие я хвърлихте, идете и си я донесете.“ То погледна към Харт със светнали, засмени очи, провесило език от единия край на устата си. Харт реши, че е в същата позиция като това куче. Шадоус Фол си играеше с него, а той не бе сигурен дали иска да участва в играта.

Огледа парка внимателно, без да бърза. Изглеждаше му подозрително познат, като дума на върха на езика, която продължава да ти се изплъзва. Погледът му се спря на огромна каменна гробница насред парка и изпита внезапно вълнение от това, че му се стори много позната. Видът й бе суров и безкомпромисен — огромен, солиден каменен блок с изсечени в него букви върху висока платформа. Харт стана от пейката и се приближи, за да го разгледа по-добре. Оказа се, че думите са на латински. Език, който познаваше само бегло, но успя да разчете думата Tempus , изписана над стилен барелеф, изобразяващ Времето с неговата дълга брада, косата и пясъчния часовник.

— Изглежда си се изгубил — чу се глас зад гърба му.

Харт се сепна и се извърна, озова се лице в лице с човек на приблизително неговата възраст, висок, с тъмна коса, дружелюбна усмивка и отвеян поглед.

— Аз съм Ленард Аш. Мога ли да ти помогна с нещо?