Саймън Грийн - Шадоус Фол

Седмица по-късно се върна от света на мъртвите. В началото никой не му обърна много внимание — в края на краищата това беше Шадоус Фол. Вярно, че рядко се срещаха разхождащи се мъртъвци, но всички бяха чували за тях. Не бе минало много време, когато се разчу, че когато Лука се е завърнал от света на мъртвите, е довел нещо със себе си. Бе обладан от ангел на име Михаил 9 9 Архангел Михаил. . Ангелът бе невъобразимо могъщ, способен бе да твори чудеса и би могъл да изплаши пълна зала, само като влезе в нея. Той се нарече пратеник на Бога — убиец, дошъл да раздава справедливост сред недостойните. Всъщност не бе убил никого все още, но всички бяха подготвени възмездието да се стовари всеки момент.

— Срещал ли си Михаил? — попита Рия. — Бих казала, че имате много общо.

— Едва ли — възрази Аш. — Аз съм просто завърнал се от света на мъртвите, спомен за човек от кръв и плът. Не знам какъв е Михаил. Или Лука, щом стана въпрос. Доколкото разбирам, ти вече си го срещала.

— Веднъж. Адски се изплаших. Влезе в офиса ми една сутрин и цветята във всички саксии измряха, температурата падна под нулата, а той светеше така ярко, че не можех да го погледна. Не ми трябваше да го виждам, присъствието му изпълни офиса. Глух и сляп да си, би разбрал кой е той. Докато беше там, буквално не можех да мисля за никого или нищо друго, освен него. Той обяви, че е пристигнал да се заеме с раздаване на справедливост в този град, нареди ми да ходя на църква по-често, усмихна се и си излезе. Винаги съм смятала, че ангелите са топли, мили същества с криле, ореол и арфа в ръцете. Никой не ме е предупреждавал за неща като Михаил.

— Трябва да си препрочиташ Библията по-често — каза й Аш. — За Архангел Михаил се предполага, че е убил с копието си дракон и е влизал в двубой със самия Сатана. Трудничко е да си представиш някой такъв да се е излегнал на някой облак в дълга бяла роба. Знаеш ли, че е тук, на Карнавала?

— О, страхотно — възкликна Рия. — Точно от това имах нужда. И какво прави?

— Нищо кой знае колко обезпокоително. Разхождаше си се, взираше се в хората. Сякаш търсеше някого. Всички се отдръпваха надалече, за да мине той.

— Не съм изненадана.

Рия се поколеба за миг, а Аш неволно потръпна. Разпозна безпогрешно изражението. Винаги се изписваше на лицата на хората, когато се канеха да зададат въпроса. Този, който рано или късно всички му задаваха.

— Ленард, какво е усещането, когато си мъртъв?

— За покой — отвърна простичко Аш. — Голяма доза напрежение изчезва, когато знаеш, че от теб вече нищо не се очаква. Естествено, понякога е отчайващо като знаеш, че животът ти е свършен във всякакъв смисъл, но нали съм все още тук. Нямам много неща, които да върша. Не ям, не пия, освен ако не искам да го правя, но в повечето случаи не виждам смисъл. Гладът и жаждата са неща от моето минало, както и сънят. Той ми липсва като възможност да избягаш от всичко за малко. Мечтите също. Но най-много ми липсва усещането за цел. Нищо вече не е от значение. Не мога да бъда наранен, но и не мога да остарея. Никога не мога да бъда повече от това, което съм сега. Просто отбелязвам времето в очакване да бъда освободен, за да мога да премина през Вратата към вечността в онова, каквото и да е то, което е отвъд нея.

— Колко още остава, докато родителите ти те пуснат да си отидеш? Как мислиш?

— Не знам — отвърна Аш. — Основно майка ми. Тя толкова се нуждаеше от мен, че ме върна, и именно нейната воля, нейната любов и отхвърляне ме задържат тук.

Той замълча и не позволи на Рия да отмести поглед.

— Наистина съм аз в смисъла, който има значение. Спомням си всичко случило се, докато бях жив. Спомням си теб и Ричард. Нещата, които правехме или които възнамерявахме да направим.

— Точно там е проблемът, нали? — отвърна му Рия. — Ти повече няма да правиш тези неща. Не можеш. Ти замина и ме изостави, Ленард. И даже не го направи както трябва.

Устните й затрепериха и тя се опита да сдържи внезапно появилите се сълзи. Ленард протегна ръце да я прегърне, но ги отпусна, защото тя го изгледа сърдито. Подсмърча за кратко, после отново се овладя, сякаш изобщо не се беше случвало.

— Съжалявам — каза рязко. — Не може да ти е по-леко отколкото на мен, който и да си всъщност.

— Просто се научаваш да живееш с това — отвърна й Аш мрачно.

Рия се усмихна насила.

— Уцелих точно, нали?

Усмихнаха се един на друг. Беше миг, в който можеше да настъпи обрат, и двамата го разбраха. Рия понечи да каже нещо учтиво, което би й дало възможност да се отдалечи, и бе искрено удивена, когато се оказа, че пита нещо съвсем различно.