Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Ами родителите ти? Бяхте ли много близки?

Стоун сви объркано рамене и отмести поглед.

— Баща ми винаги отсъстваше, а майка ми не беше… от тези, които изразяват чувствата си. Нямах братя и сестри и тъй като непрестанно се местехме, в действителност нямах и никакви приятели. Никога не съм пожелавал нещо, което може да се купи с пари, но нали парите не са всичко.

— Трябва да си бил близък с някого — продължи Рия търпеливо. — Ами хората, с които си работил?

— Не бих могъл да ги нарека приятели — отвърна Стоун. — Те бяха просто хората от офиса, на които да се усмихваш, с които да разговаряш, да им махаш за довиждане в края на работния ден. Не споделяхме, гледахме да си свършим работата. Ръководството не обичаше да си губим времето или да мързелуваме. Нямах нищо против, че е така. Винаги съм се чувствал… неловко в компания, а работата ми беше интересна… Предимно.

Рия го погледна настойчиво, бе започнала да губи търпение.

— Трябва да е имало някого, някакъв момент в твоя живот, когато си бил щастлив! Помисли си, Ейдриън! Ако би могъл отново да изживееш някой период от живота си, който и да е той, какво би избрал?

Стоун остана дълго мълчалив, обърнал взор някъде навътре в себе си. После помръкналото му чело се проясни, той внезапно се усмихна — изглеждаше някак по-млад, успокоен.

— Когато бях малък имах куче на име Принс. Страхотно огромно куче, боксер, с грозна муцуна и сърце, голямо колкото него. Бях на шест години и навсякъде ходехме заедно. Можех да му говоря, да му разказвам неща, които не бих споделил с никого. Обичах кучето си и то ме обичаше.

Стоун се усмихна срамежливо на Рия и тя забеляза, без да се изненадва, че сега изглеждаше на половината на предишните си години — крехък младеж в средата на двайсетте. Имаше гъста коса, стоеше малко по-изправен, но очите му бяха все така тъжни.

— Да речем, че всички си мислят, че тяхното куче е специално, но Принс наистина беше такъв за мен. Научих го на разни номера и никога не се боях, нито бях несигурен или самотен, когато той бе до мен. Умря точно преди седмия ми рожден ден. Имаше едно образувание, тумор в стомаха. Очевидно боксерите са предразположени към такива неща, макар че не знаех това по онова време.

Той се намръщи при спомена. Сега приличаше на тийнейджър и докато говореше продължаваше да изглежда все по-малък на години.

— Един ден се върнах от училище и Принс не беше там. Татко ми каза, че го е завел на ветеринар и са го приспали. Принс беше болен от известно време, отслабваше и силите го напускаха, но аз просто си мислех, че ще се оправи. В края на краищата, бях само на шест години. Баща ми ми обясни, че Принс няма да оздравее никога, че много страда и че не е честно да удължаваме страданията му. Каза, че той се е държал много добре чак до края. Ветеринарят му дал свръхдоза приспивателно, Принс затворил очи и заспал завинаги. Не знам какво е направил ветеринарят с тялото. Баща ми изобщо не го донесе вкъщи. Може да си е помислил, че ще ме разстрои.

Ейдриън Стоун погледна към Рия, устните му потръпваха — едно шестгодишно момче с очи пълни със сълзи, които нямаше да пролее.

— Обичах кучето си и то ме обичаше. Единственото същество, което някога ме е обичало.

Рия коленичи до него.

— Как изглеждаше Принс? Имаше ли някакъв отличителен белег?

— Да, имаше бяло петно на челото. Като звезда.

Рия го хвана за раменете и нежно го обърна назад. Тълпата от хора се раздели на две и пред тях се появи голям боксер с било петно на челото.

— Това той ли е, Ейдриън?

— Принс!

Кучето вирна уши като чу момчето да го вика по име, хвърли се стремглаво напред и заподскача около него като малкото кученце, криещо се в този огромен пес. Ейдриън Стоун, шестгодишен сега, най-после щастлив, се затича с кучето и изчезна в тълпата.

Рия се изправи на крака, тръсна глава и се усмихна леко. Де да можеха всичките й проблеми да бъдат разрешени така лесно. С крайчеца на окото си зърна, че някой й маха с ръка, огледа се и видя шериф Ричард Ериксон да си проправя път към нея. Тя изпъшка тихичко и се запита какво ли се бе объркало този път. През последните дни определено й се струваше, че Ричард я издирва единствено когато има неразрешим проблем, стоварва й го, обръща му гръб и изчиства съвестта си. Невинаги бе било така. Някога бяха приятели, вероятно все още бяха, ако поразтеглим малко понятието. Тя се постара лицето й да не издаде мислите й и кимна резервирано на Ериксон, когато той се приближи.