Саймън Грийн - Шадоус Фол

Отново е времето на Карнавала в Шадоус Фол. Време за празненства, пирове, паради и панаири, вълшебници, костюми и чудеса. В края на града по целия Лампкин Хил се бяха появили палатки и сергии — сякаш по чудо изникнали за една нощ като гъби, от които те спохождат неспокойни сънища, щом ги изядеш. Свиреха оркестри, двойки танцуваха, децата тичаха и крещяха сред веселите тълпи, толкова преизпълнени с щастие и възбуда, че им се струваше, че всеки миг ще експлодират и ще обсипят всички хора с див възторг и жизнерадост.

Беше ранна вечер в средата на ноември, сумрачното небе бе достатъчно притъмняло, за да се откроят светещите хартиени фенери и припламващите от време на време фойерверки. Свеж ветрец развяваше знамена, флагчета и дамски рокли, разнасяше мирис на барбекю и печени кестени из прохладния нощен въздух, в който се долавяше острия мраз на приближаващата зима. Различни мелодии се подемаха и замираха, никога в дисхармония, неизменно в съзвучие.

Бе време да празнуваш живота и това, че живееш; време за последно сбогом за преминаващите през Вратата към вечността, за утеха на тези, които оставаха след тях или онези, на които все още им липсваше смелостта да се доближат до нея. Дори и онези, които са само отчасти живи, пак изпитваха боязън от безвъзвратния мрак, от последното тайнство. Никога не е имало принуда, никой не е бил пришпорван. Вратата винаги си е съществувала и щеше да продължи да си е там. Междувременно бе времето на Карнавала, време да похапнеш, да пийнеш, да се повеселиш, защото утре е още един ден в Шадоус Фол.

Ленард Аш стоеше сам край една яркоцветна шатра, която предлагаше греяно вино, забравил за изпускащата пара чаша в ръката си. Той наблюдаваше Карнавала, следеше как хората идват и си отиват и му се искаше да е като тях — щастливи с всекидневието си, изпълнени с надежда, устрем и смисъл. Аш вече нямаше бъдеще и при все, че се опитваше усилено да не унива прекалено, имаше моменти, в които му липсваха елементарните удоволствия от това да планира какво да прави, местата, които да посети и хората, с които да се срещне. Както стояха нещата, той живееше ден за ден и се опитваше да е доволен от положението.

Аш бе мъртъв вече от три години, но не обичаше да се оплаква. Като всички останали, които не бяха съвсем реални, той усещаше непрестанния зов на Вратата към вечността, но не можеше да напусне Шадоус Фол. Все още не. Погледна надолу към тълпите в града, ширнал се в настъпващия здрач — уличните светлини грееха ярко в приближаващата се нощ. Никой не знаеше колко древен е Шадоус Фол; всъщност бе по-стар от всички свои регистри. Някога Аш намираше усещането за вечност за успокоително, съзнавайки, че поне едно нещо остава неизменно в постоянно променящия се свят. Но след своята смърт откри, че негодуванието му расте при мисълта, че градът ще продължи да съществува щастливо и без него, без ни най-малко да се нуждае от него или да изпитва някаква липса. Струваше му се, че когато най-после настъпи моментът да напусне този свят, би следвало отсъствието му да остави празнота. Би могъл да приеме мисълта, че животът му не е бил значим, но му бе приятно да мисли, че поне са го забелязвали. Усмихна се кисело. Винаги бе бил самотник, по избор и темперамент, и малко беше късно да се променя сега. Макар че би му се понравило да се смеси с тълпата на Карнавала и да забрави проблемите си сред безгрижното веселие, това не бе в кръвта му. Винаги бе избирал свой собствен път, извървявал го бе по своя си начин и не бе му присъщо да се чувства удобно сред тълпите.

Край него се заклатушка мъж на кокили, който от време на време привеждаше глава, за да избегне мрежата от кабелите на лампите, опънати над шатрите и сергиите. Мъжът свали извехтялата си шапка за поздрав и Аш кимна учтиво в отговор. Никога не си бе падал по високото. Погледна нарочно в друга посока и се усмихна, зървайки леля Сали 7 7 Дървена женска фигура с лула в устата, използвана като мишена при игра в някои части на Великобритания, в която играчите хвърлят пръчки и топки по дървено чучело. да стърчи пред десетина малки деца — натъпканият й със слама търбух бе прицел за бързите им ръце. Всяко от тях успяваше да грабне по някоя играчка или бонбон и никое не оставаше разочаровано. Плашилото погледна към Аш с доволна усмивка на парцаленото си лице. Вдигна парцалива ръка за поздрав и Аш се усмихна сковано в отговор. Дори едно чучело бе по-живо от него. Осъзна, че отново изпитва самосъжаление, но не можеше да не му пука. Беше се заел с мръсна работа, но все някой трябваше да я свърши.