Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Наистина странно! — продума Гърбатко. — Имате ли някакво обяснение?

— Обяснението трябва, да дадат вашите ученици и преди всичко момчето с бялата коса! — каза сухо Комитова.

— Може би сте права — рече замислено Гърбатко. — Ще се опитам да ви помогна. Но… имам една голяма молба към вас: не бързайте да разгласявате случая. Поне още няколко дни. Бива ли?

— Разбирам! — рече другарката Комитова. — Искате да запазите престижа на училището неопетнен. Какво пък, съгласна съм. Но само няколко дни!

Останал сам, Гърбатко се завъртя във вихъра на мислите, които думичката „шах“ предизвика в него. В съзнанието му се заблъскаха шахматни партии край саркофага на Касиус Клей, римски бани, подземни скривалища, луканки, Андроникий и какво ли не още!… И Белия облак, и Тото, и Валери…

В този критичен за историята на „Термалия“ момент на вратата се почука. Надникна къдравата глава на Пепи. Той се огледа, увери се, че в стаята други няма, попита:

— Може ли да вляза?

— Влез!

Носеше под мишница нещо дълго, в одеяло.

— А може ли да заключа за малко? — попита той пак. — Имам да ви кажа нещо тайно.

Гърбатко го изгледа изпод вежди.

— Добре, щом е толкова тайно…

Пепи завъртя ключа, приближи се до учителя и с много загадъчен тон рече:

— Другарю класен, нали сме приятели?

— Иска ли питане, Пепи!

— А патриот на „Термалия“?

— Че кой тук не е патриот на „Термалия“!

— Щом е тъй, направете ми една услуга!

— Стига да е по силите ми…

— Ето какво: много ви моля, помогнете на отборите на абдулабайци и данколовци да отидат на окръжните подборни състезания за спартакиадата! Иначе само с шест човека и с Белия облак и Тони-48 сме туш и мат.

Гърбатко се почеса без нужда по чорлавата си глава.

— Но нали тъкмо те се класираха!

— Е, да, но… — И с още по-тайнствен вид Пепи прошепна няколко думи в ухото на учителя.

Отначало Гърбатко слушаше мълчаливо, после избухна в смях.

— Значи, рициново, а? — тресеше се той. — Пепи, Пепи, убиваш ме!

— Ами, да! — отвърна Пепи сериозно. — Рициновото помага за бързото слабеене и за достигане на категориите. А на другите давах енергани.

— Енергани? Какво пък ще рече това?

— Енергани значи продукти за подсилване. Луканка, мед, халва…

— Що, що? — спря изведнъж да се смее Гърбатко. — Що рече?

— И още сирене, шоколад и други. Наричаме ги енергани, защото дават много енергия и от тях най-бързо се пълнее. Нали видяхте какъв стана Валери за няколко месеца? Все от това.

— Тъй, тъй! И откъде толкова много енергани?

— Купуваме си ги…

— А пари?

По лицето на Пепи мина сянка, той помълча, но отвърна:

— Продадох си марките… Ония, от Гвинея-Бисау… И италианските с портрета на Леонардо да Винчи…

— И само от това? — не спираше въпросите си Гърбатко.

— Е… — промърмори сега Пепи. — Не мога да ви кажа повече. Дал съм клетва да мълча.

— Добре, Пепи, клетвите не бива да се нарушават.

— Но вие не се бойте! — успокои го главният съдия. — Аз скоро ще се развържа от клетвата и ще ви разкажа всичко.

— Хубаво, ще чакам, само че побързай!… Що се отнася до участието ни в окръжните състезания, ще видя… И не биваше да продаваш марките си! Да беше искал от мен… Но, както и да е, късно е вече… Нещо друго?

Пепи кимна и постави върху масата завития в одеялото дълъг предмет, окашля се в шепата си и важно каза:

— Другарю класен, закълнете се, че това, което ще ви разкрия сега, ще го пазите в тайна, докато ви развържа!

Гърбатко вдигна тържествено десница:

— Заклевам се!

Удовлетворен, Пепи разви одеялото. Показа се пушката, лъсната, чиста, макар и с разяден приклад и повредено от ръждата дуло.

Удивен, Гърбатко опипа пушката с изящните си пръсти, вдигна я, погледна в цевта.

— Много стара манлихера — рече той. — Откъде я измъкна?

— От Главната квартира — отвърна кратко Пепи.

— Не разбирам. Каква „Главна квартира“?

— Главната квартира на Балканския фронт. Дето е под земята. От 1918 година.

Гърбатко отвори уста да каже нещо, не можа и задиша като риба на сухо. Отпусна се на стола и така изгледа Пепи, като че малкият беше лично призракът на цар Михаил, дошел да му поднесе съкровището си.

— Слушай, Пепи! — успя най-после да произнесе той. — Не ме занасяй! Главната квартира е взривена на 24 септември 1918 година и оттогава никой не е успял да се добере до нея. Дори е неизвестно къде точно се намира. Това го зная положително. Цяло изследване съм написал на тази тема.