Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Мансуба? Какво значи това?

— Шахматна задача от времето на Абдул-Аба.

— И… как сте проникнали в тия… складове на цар Михаил? — попита предпазливо Гърбатко.

— През Галерията на призраците — отвърна Спас Дългия. — Благодарение на книгата на монаха Андроникий. Право там ни заведе.

— Гениален е този Андроникий! — забеляза Белия облак.

— Така изглежда — потвърди Гърбатко. — И право в склада, а?

— Да. Само водата ни спря за малко!

— Водата ли? — изписука Гърбатко. — Топлата? Банската?

— Но ние я пуснахме вече — успокои го Валери. — Още като разбрахме, че можем да обречем града на гибел, ние решихме да я пуснем в старото й корито. Сега само от време на време я отклоняваме, за да минаваме към Спаската пещера.

— Спаската пещера?!

— Така де, Главната квартира.

Гърбатко имаше усещането, че все повече и повече се заплита като мъничко петле в огромно кълбо кълчища.

— Слушайте, деца — рече той решително. — Я по-добре ми разкажете всичко, както се следва, отначало докрай! За цар Михаил и за Андроникий, за Спаската пещера и за Главната квартира… Бива ли? И седнете, че като ви гледам така, окончателно ми се схваща мозъкът!

Тогава четиримата абдулабайци седнаха на тревата и разказаха всичко.

Накрая Валери изкара от джоба си пергамента с черно-белите квадрати и показа мансубата.

Три часа по-късно Гърбатко беше в педагогическата стая при другарката Комитова, където вече чакаха старчетата близнаци, и питаше:

— На колко точно възлизат загубите от изчезването на продуктите в склада на „Неприкосновени запаси“?

Старчетата хорово отговориха. Сумата не беше малка.

— Ето какво — каза той. — В момента съм малко притеснен финансово и мога да ви дам само половината от тия пари, но предстои излизането на моя голяма публикация в „Исторически преглед“. Хонорарът е за вас.

— Не ви разбирам — понамръщи се другарката Комитова.

— Ще разберете по-късно. Засега, моля, все още не разгласявайте нищо. От своя страна мога да ви уверя, че тъй наречените кражби не са никакви кражби и няма повече да се повторят.

Другарката Комитова многозначително поклати глава.

— Какво ли не правите вие, за да спасите честта на училището си!

— Другарко Комитова — каза спокойно Гърбатко, — честта на моето училище не се нуждае от никакво спасение, тя се чувствува много добре. — Извади от джоба си няколко банкноти и ги остави пред нея. — Ето първата ми вноска. Довиждане! — Стана и излезе.

И отиде право в магазина с фирмичката „Филателия“. Старецът с очилата на края на носа тъкмо разглеждаше с лупа някакви марки.

— Научих, че имате една серия от Гвинея-Бисау и една „Леонардо да Винчи“, — рече Гърбатко нетърпеливо.

— Имах — отвърна старецът. — Имах. Вчера ги продадох.

— На кого?

— Един момент… — Филателистът закрепи по-солидно очилата си и хвърли поглед в дебел, оръфан тефтер: — На Тихомир Здравков, улица Руен 5.

След десет минути Гърбатко беше при Тихомир Здравков. Остана там цял час, защото се наложи да употреби цялото си учителско красноречие и убедителността си на учен-историк, както и немалко левчета, за да склони този страстен филателист да му отстъпи двете серии. В края на краищата успя и когато излезе, марките бяха в джоба му.

И вече с по-леко сърце, но с бодежи в него, влезе в градската библиотека, където поиска куп книги, свързани с историята на Улпия Термалия и на селищата, които го онаследиха от римляните…

На книгата на монаха Андроникий отдели специално внимание.

„Термалия“ кипеше.

До подборните окръжни състезания оставаха броени дни. Двата отбора приключваха последни тренировки.

Около саркофага на Касиус Клей, забили носове в таблата, Валери и абдулабайци анализираха партиите на Карпов — Спаски и усвояваха сложните тънкости в стратегията и тактиката на шахматното изкуство.

В салона данколовци усъвършенствуваха хватките, като лично Тото показваше всичките си шампионски тайни.

А Пепи, който още не беше решил окончателно какъв ще стане — борец или шахматист, — ту се бореше с Тото, ту играеше шах с Валери, а в промеждутъците мъкнеше от стаята си енергани, които щедро раздаваше на всички без изключение, като на борците препоръчваше повече луканка — за мускули, а на шахматистите повече мед — за мозъка… И непрекъснато щракаше с федката, като най-много снимаше Валери и Тото, защото нали победителите трябва да бъдат увековечени и техните героични образи да останат за поколенията…