Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

Данколовци се отправиха към съблекалнята на кръглия амфитеатър, абдулабайци — вляво към сцената на салона. Една секунда Пепи се двоумя накъде да поеме, тръгна с борците, бързо се върна при шахматистите, пак изтича при борците, върна се, тръгна, върна се, възбуден, пращящ от жизненост и ентусиазъм.

Амфитеатърът около тепиха бе вече претъпкан с народ. Многобройни групи, представляващи градове, села и дружества от окръга, размахваха знамена, вдигаха плакати с надписи „Победата е наша!“, „Напред, осоговски лъвове!“ и други такива, крещяха, свиркаха, тропаха и дъвчеха гевреци. Термалийските запалянковци заеха места в централния сектор и веднага вдигнаха своя плакат с лозунга: „Термалия шега ли е?!“

Данколовци бързо се съблякоха, измервайки изпод вежди противниците си, все яки снажни момчета, изминали тежък боен път, докато стигнат дотук.

Оттатък, в салона, нямаше нужда от събличане. Сгушени зад кулисите, абдулабайци бяха обърнали очи към сцената, където вече се мъдреха десетте маси с десетте табла и двайсетте стола. Откъм залата идваше бръмченето на нетърпеливите зрители.

Валери беше спокоен. Знаеше, че ще победи, независимо от силата на противника си, млад инженер от кондензаторния завод, за когото се говореше, че бил страхотен. Преди да се разделят на входа, Елка стисна ръката му и прошепна:

— Рицарю, знам, че ще победиш! Имам доверие в тебе!

И сега се чувствуваше преизпълнен с невиждана енергия и дебнеше сигнала, за да заеме място пред армията си, да вдигне десница и се втурне срещу противника, за чест и слава на Бялата дама.

Малко преди началния звънец при данколовци притича Пепи.

Изглеждаше разтревожен.

— Тук ли е Гърбатко? — попита той.

— Не — отвърна Тото.

Бързо излезе, обиколи амфитеатъра, мина през салона, шмугна се зад кулисите при абдулабайци.

— Тук ли е Гърбатко?

— Няма го — отвърна Валери.

— Никъде го няма — обясни Пепи, все по-загрижен.

— Позвъни в дома му. Може да е болен.

Пепи изтича до телефона при входа, говори, върна се.

— Не е в къщи! — съобщи той. — Хазайката му каза, че не се е прибирал от снощи. Той й казал, че ще нощува в интерната.

Прозвуча първият звънец — дълъг, дълъг, като предупредителен сигнал на съдбата.

— Слушай, Пепи! — каза Валери. — И без това днес няма да се състезаваш. Я изтичай догоре, виж дали Гърбатко не е там. Може да се е успал в дежурната стая. Но като светкавица!

Пепи, не чака второ подканване…

След пет минутки беше в интерната и като тайфун нахлу в дежурната стая. Гърбатко го нямаше, леглото беше непокътнато. Повъртя се из общежитията, надникна в кабинетите, в стъкления салон, изскочи на двора. Посрещна го паническият крясък на Лори:

— Гъррррбатко, пррризррррак, урррра!

Пепи се приближи до кафеза:

— Какво каза, я повтори!

— Турррук! — рече Лори.

— Ти си турук! — ядоса се Пепи. — И лъжец!

Непроверено оставаше само още едно място: Улпия Термалия. Гърбатко обичаше да се разхожда из развалините, можеше наистина да е там. Пепи изтича към некропола.

И първото нещо, което съзря, бе отвореният саркофаг на Касиус Клей. И в него калните ботуши, кирките, лопатите, свещите, торбите… Нещо щракна в главата му, той хукна към Галерията на призраците. Решетката лежеше на земята, входът беше открит. И — „Паааах!“, — пълзеше отвътре. — „Паааах!“.

Пепи скочи в ямата.

— Учителюууу! — завика той. — Гърбаткооо!

В отговор долетя едно глухо: „… ооооо!… ооооо!“ И пак — „паааах!… пааааах!“… И внезапно един вопъл, страшен като стон на загиващ човек: „Аааааа!“

Или тъй му се само стори…

Пепи настръхна. Поиска му се да завие от ужас, не можа, само се обърна и полетя надолу по стръмния склон право през гората, далече от пътеките, без да се спира нито пред повалени дървета, нито пред ями и храсти, нито през канари. С лъвски скок прехвърли триметровата скала, която никой не смееше да прескача, мина бегом по тесния ръб на пропастта и като се търкаляше презглава, стигна под хълма за две минути и половина — нов световен рекорд.

Нахълта в Спортната палата, връхлетя на Валери.

Тъкмо биеше вторият звънец.

— Той… той… — едва издъха Пепи — той е… в галерията…

— Каква галерия?

— На призраците!

— Сигурен ли си?

— Да… Решетката е отворена… Видях! И саркофага на Касиус Клей е пълен с ботуши и кирки… Освен това… каза ми и Лори…

— Лори? Лъже!

— Не! Не! — отчаяно завика Пепи. — Аз дори чух вика на Гърбатко! Честна пионерска! Той умира!