Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

Директорът изгледа Пепи така, сякаш малкият бе полудял.

В този момент удари гонгът. Започваше третият и последен манш. Доктор Майспо и Старика не го дочакаха и се отправиха към изхода. Остана Елка.

— Пепи, миличък! — прошепна тя. — Трябва да победиш! Чуваш ли? Заради Валери и Тото, които не могат да се борят! Заради Гърбатко!

И го погали по потната, румена буза.

Бабанката се надигаше, страшен и безпощаден, готов да нанесе последния удар.

Пепи се изправи. Дясната му буза пламтеше. И пак видя Гърбатко, видя Валери, Тото, другите, там… Да, заради Гърбатко, заради „Термалия“! Бабанката летеше към него, Пепи го изчака, подложи ръце под гърдите му, в движение легна по гръб и го прехвърли зад себе си. Оня се изтърколи далече извън тепиха… Залата избухна в овации. Пепи мигновено се изправи и този път, без да дочака нова противникова атака, сам нападна…

И започна един пищен фойерверк от майсторски хватки, които Пепи прилагаше с такава лекота и изящество, сякаш се бореше не с шампиона на града, а с чучелото в стъклената зала. Бабанката, тъй мощен и агресивен през първите маншове, ставаше все по-беззащитен и плах. Публиката крещеше от възторг, термалийци размахваха плакатите „Термалия — шега ли е?“ Многострадалната Геновева въздишаше: „Боооже, Пепи, стъпи му на шията!“, вълнуваха се даже съдиите.

И само десет секунди преди края, когато точките все още бяха във вреда на „Термалия“, Пепи се метна под Бабанката, вдигна го на плещите си, завъртя го два-три-четири пъти като въртележка и го тръшна по гръб. Съдията се наведе, погледна: плещите му бяха здраво притиснати върху тепиха. Едно, две, три… Туш!

— Ураааа! — гръмна публиката. — Бравоооо!

Пепи не дочака да вдигнат ръката му, с бързи крачки пресече пътечката към изхода и оттам, все тъй по трико и потен, се втурна към кулисите на сцената. Видя празния стол пред първата маса, пристъпи напред и седна. Погледна часовника: бяха минали петнайсет минути от началото на партията, противникът — инженерът от кондензаторния завод — търпеливо чакаше. Решително вдигна десница и премести царската пешка напред…

А там, в Главната квартира, Валери се наведе над учителя:

— Гърбатко! — зашептя той в ухото му. — Чувате ли ме?

Но учителят не чуваше, — само продължаваше да хрипти в неравни, спазмодични тласъци.

— Хайде, стига си дрънкал, кросмайсторе! — каза грубо Тото. — Трябва да го изнесем безусловно оттук!

— А носилка?

— Няма нужда! Давай! Ще го нося аз. Но най-напред да го измъкнем оттук!

Хванаха учителя за ръцете и краката и с големи усилия го провряха през отвърстието на преградата. Тук Тото наплюнчи пръсти, позаглади перчема на върха на главата си, после приклекна и с помощта на Валери пое Гърбатко на гръб. Учителят не беше тежък, но гърбицата опираше до свода, та Тото бе принуден да крачи, приведен почти до земята.

Валери се движеше отпред, светейки с фенера. Зад себе си чуваше тежкото дишане на Тото и задавеното хриптене на Гърбатко.

Стигнаха пред разклонението във формата на буква Г.

— Сега накъде? — попита Валери.

— С коня от c4 на д2 — отвърна Тото, без да се замисля.

Валери го стрелна изненадано с очи, но направи хода. Намери се в другата галерия и продължи нататък. Вървяха все по-бавно, Тото все по-уморено лъхтеше.

— Да ти помогна ли? — попита Валери.

— Върви, върви, от кекави кросмайстори помощ не ис…

Не завърши. Земята се разтърси. Със светкавичен рефлекс на опитен борец Тото положи Гърбатко на пода и го прикри с тялото си. Огромната маса земя и камъни, която се откърти от свода, с трясък се сгромоляса върху него. После всичко утихна.

Валери се върна към тях — те мълчаха.

— Тото, ей, Тото! — завика той. — Тотоооо! — И яростно загреба пръстта с ръце. Тото се пораздвижи, отхвърли пръстта от гърба си и бавно се изправи, мъчейки се да измъкне дясната си ръка изпод купчина камъни. И силно изпъшка.

Валери отмести няколко големи отломъка, освободи ръката. Тя безпомощно увисна…

Но под Тото учителят бе непокътнат…

— Какво ти стана? — попита Валери.

— Не знам… Не мога да я мърдам… Сигурно е фатално счупена…

Опита се още веднъж да я вдигне, не можа. Тогава седна до лежащия сред пръстта учител и беззвучно заплака.

— Ами сега… — хлипаше той. — Как ще го измъкнем оттук?

— Ще изтичам да потърся помощ.

— Ще се загубиш… Тук е безпощадно объркано.

Валери захапа устни, погледна тежко хриптящия Гърбатко, стенещия Тото и взе решението дори без да се замисли. Просна се по корем и така, както бе упражнявал много пъти при тренировки по борба, пъхна се под Гърбатко, после с невероятно усилие, бавно, много бавно го повдигна, докато се изправи напълно. Сега вече бе по-лесно. Прихвана с лявата си ръка висящите пред лицето му тънки китки на Гърбатко, а с дясната помогна на Тото да стане.