Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

През публиката премина вълнение, а когато на тепиха се появи Пепи, чу се язвителен смях. Зрителите от първите редици с изненада съзряха на лицето му сълзи, които дори не се стараеше да скрие.

Гонгът удари. Двамата борци веднага застанаха един срещу друг.

Облечен в червено трико, Бабанката беше забележителен: строен, мускулест, цял трептящ от здраве и сила. Пепи също беше чудесен, но с цяла глава по-нисък.

Първите десетина секунди преминаха във взаимно проучване, после внезапно Бабанката сграбчи Пепи през бедрата и с гмуркащо движение го повдигна на дясното си рамо. За миг термалиецът увисна безпомощно във въздуха…

Публиката ревна. Съдията внимателно наблюдаваше.

В последния момент Пепи успя да се измъкне от гибелната хватка, но противникът не го остави на мира и със светкавична „кама“ го обърна по гърди. Съдиите записаха точките. Пепи продължаваше да плаче.

Последваха още три енергични атаки от страна на Бабанката и още шест точки в негова полза…

За Пепи първият манш завърши съвсем лошо. По трибуните термалийци потиснато мълчаха. Старика недоумяваше.

Доктор Майспо не се стърпя и изтича в съблекалнята. И намери само дрехите на данколовци. Обзет от лошо предчувствие, отиде и в салона, където тъкмо започваха шахматните срещи. Абдулабайци също ги нямаше.

Когато се върна в амфитеатъра, вече течеше вторият манш. Пепи водеше упорита отбранителна битка, но явно без всякакъв ентусиазъм, без стръв. Наистина, вече не плачеше, но се бореше тъй, сякаш духом не бе на тепиха.

— Нашите състезатели са изчезнали — прошепна доктор Майспо на Старика.

— Как тъй — изчезнали!

— Ей тъй, просто ги няма. Данколовци са си оставили даже униформите.

Старика гневно скръцна със зъби.

— Това е работа на Валери!… И на Тото!… Разглезени хулигани! Разпасани „звезди“! Съжалявам, че не ги отстраних още на времето!…

— Аз ви го казвах, но вие не ме послушахте.

В този момент публиката се изправи на крака: Пепи беше в партер, притиснат от железните ръце на Бабанката.

— Ще падне! — промърмори доктор Майспо. — Така е, когато другите дезертират в най-решителния момент…

Но Пепи не падна и сега, макар че му лепнаха нови наказателни точки и маншът завърши в негова вреда. Още един такъв манш и — край!

Към тепиха побързаха доктор Майспо, Старика и Елка.

Пепи дишаше тежко, от челото му се стичаше пот. Очите му бяха все тъй разсеяни, а умът му там — при другите, които проникваха в галерията, за да спасят учителя. И виждаше той Валери и Тото, Спас и Белия да крачат в мрака, святкайки с фенерите, викайки „Гърбаткоооо!… Учителюууу!“…

— Учителюууу! Гърбаткоооо! — викаше до пресилване Тото. — Еоооооо!

Никакъв отзвук. И дори ахкането бе престанало и вонята на баня намаляла.

Валери мълчеше, разярен на съдбата, че го бе пратила в тази галерия заедно с Тото, напълно уверен, че са на погрешен път, че тук няма никакъв Каменен чатал, никаква гореща река, никаква пещера.

Ала Тото напредваше в тъмния тунел с такава сръчност, като че тук бе неговото любимо място за разходка.

Стигнаха до стръмния, наклонен като скиорска шанца проход.

— Сядай! — заповяда Тото и се спусна по задник. Валери седна.

Стигнаха до ново разклонение, после до едно кръстовище, после до още едно сложно разклонение, което правеше чупка като буква Г. Колкото по-заплетен ставаше пътят, толкова по-уверено се движеше Тото, толкова повече се объркваше Валери. И тъкмо когато шахматистът бе готов да не направи нито крачка повече напред, опряха до ръждясалата желязна преграда с отвърстието в средата.

— Това е Главната квартира! — рече Тото и пръв се провря.

Валери не вярваше на очите си, но го последва.

Влязоха.

Пред краката им беше скелетът в сивкавите парцали. До него — Гърбатко, полегнал встрани. Полуотворил очи, той дишаше с неравномерни тласъци и конвулсивно стискаше пред гърдите си отворения фотоапарат.

В ъгъла на тепиха Старика, доктор Майспо и Елка бяха наобиколили Пепи и бършеха с пешкири потните му гърди.

— Къде са другите? — попита остро директорът. — Защо избягаха?

Пепи се обърна с невиждащи очи към него.

— Те не са избягали… — едва изрече той. — Те… отидоха да спасят Гърбатко…

— Защо? Какво се е случило с него?

— Сигурно е затрупан… В Галерията на призраците…

— Но защо е влязъл там? И къде точно?

Пепи пое дълбоко дъх:

— Сигурно е в Главната квартира. Тая, която въстаниците са разгромили на 24 септември 1918 година…