Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Хайде! — рече той.

И тръгна. С Гърбатко на плещите си и с Тото, увиснал на десницата му.

Намираха се пред голямото кръстовище.

— Накъде сега? — попита Валери.

— С царицата от eЗ на e7 — изпъшка Тото.

Валери направи хода — пое право напред.

И вървеше, вървеше… И в ума му се въртяха безредни мисли, фигури, думи, цифри и все по-упорито му се набиваше някаква задача за един човек, който носи на гърба си 60 килограма в продължение на 20 минути на разстояние 654 метра и за това, че тази енергия е достатъчна да освети един тристаен апартамент през целия месец юли… И му се струваше, че ако направи още една крачка, ще падне; ще захлупи лице в калта и ще престане да диша.

Но не падаше, не преставаше да диша и с корава непреклонност, целият превърнат във воля, вървеше, вървеше, вървеше… Над него се люшкаше главата на учителя, до него креташе Тото…

Опряха до още едно разклонение.

— Накъде? — попита той и му се стори, че от устата му не излиза никакъв звук.

— С офицера от h7 на cЗ — отвърна също тъй безгласно Тото.

Валери мина по диагонала.

Пред очите му тъмнееше, краката му се подгъваха. Да, наистина, колко крушки по 200 вата ще подхрани енергията, която изразходва той сега на всяка крачка? Колко?… Колко?… Направи още една крачка… И още една… И още…

Отсреща се задаваше някакво червеникаво сияние. И шумове! И задавени викове!… Призракът! Да, призракът!

Валери коленичи и бавно полегна встрани. И последното нещо, което усети, бяха ръцете на учителя, които го бяха прегърнали около врата.

На двайсет и седмия ход положението върху първо табло се усложни толкова много, че Пепи дълго мисли: а сега накъде? Инженерът от кондензаторния завод насмешливо кривеше устни и го наблюдаваше: този ли маляк с мокро от пот трико и с белези от сълзи по лицето ще го победи?

Пепи затвори очи и отново, за кой ли път вече, видя Тото и Валери, видя Гърбатко, ниските сводове на галерията, задушния мрак. И кой знае защо си спомни диагонала на последното разклонение. Усмихна се на себе си: а защо пък не? Ходът никак не е лош!… Вдигна белополия си офицер и го премести от c2 на h7, като блокира противниковия топ.

Инженерът престана да криви устни, свали очила и внимателно се вгледа в позицията. Гледа дълго, най-после взе белия офицер с топа, но откри царския си фланг. Пепи само това и чакаше и се вмъкна с коня чак до шестия хоризонтал, като даде шах. Инженерът дръпна царя си в ъгъла, но това бе вече ариергардна маневра. Пепи заигра по-поривисто, по-стремително, сключвайки обръча около черните.

И както играеше, обърна глава към салона. И видя Елка. На първия ред, тънка, бледа, със златна плитка над челото. В очите й имаше такава нежна молба, че Пепи изведнъж почувствува на раменете си не криле, а атомни мотори на звездолет… Сега вече никой не можеше да го повали!

Грабна Бялата дама и я прати далече напред.

Знаеше, че ще победи.

Белия облак, Спас Дългия и Тони-48 мъчително джапаха в горещите локви на тясната галерия, когато неочаквано съзряха жълтеникавата светлинна. В същия миг тя се наклони, премига като око на болен Циклоп и като очерта тъжна дъга, падна и угасна. Те постояха секунда в нерешителност, после се втурнаха напред с насочени към тъмната купчина фенери.

И опряха до безформения възел от трите преплетени тела: Валери, Тото и Гърбатко, неподвижни и безмълвни.

— Облако! — прошепна Спас и всички чуха бесните удари на сърцето му. — Облако, бягай за помощ!

Първият бегач на „Термалия“ се стрелна към изхода.

И въпреки локвите, въпреки ботушите, въпреки умората той пробяга първите сто метра за 12 секунди и 2 десети — първи рекорд на новата спортна дисциплина „бягане в тунел“.

На сто и петдесетия метър мощен прожектор го блъсна в очите. Прозвучаха гласове, блеснаха пожарникарски каски. Зад тях се задаваха Старика, доктор Майспо, другите…

— Мат! — рече Пепи.

Инженерът поседя още няколко секунди напълно неподвижен с очи, впити в белите фигури, които бяха обкръжили черния му цар, въздъхна дълбоко, изправи се и подаде ръка.

— Поздравления! Ще чакам реванша…

Ала Пепи не го чу, даде знак с глава към първия ред и през кулисите се понесе към главния вход. Елка вече го чакаше.

Двамата едновременно погледнаха към върха на хълма. Там нямаше нищо.

Но откъм завоя на шосето се показаха две линейки. Движеха се бавно, а зад тях тичаше цяла „Термалия“, водена от шампиона й на къси и средни разстояния Белия облак.

Колите се изнизаха покрай тях и се отправиха към болницата, все тъй следвани от данколовци и абдулабайци, от гимнастици и атлети, от хористи, танцьори и художници, и ей тъй, просто от ученици. И всички крещяха до пресипване: