Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

Всички наскачаха над чиновете, завикаха, някои подхванаха химна на „Термалия“. Над гласовете се извиси сопранът на Пепи:

— Само че кой отбор ще играе на шах и кой на борба? Нали всички сме почти равни?

— Това не е проблем — обясни Гърбатко. — Борците ще бъдат резерви на шахматистите, а шахматистите резерви на борците.

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Сега трябва само да тренираме и се подсилваме!

— Точно така! Тренирайте, подсилвайте се!… А сега да преминем към урока. Днес, деца, ще направим едно малко отклонение от програмата и ще си поприказваме за края на Първата световна война. Слушали сте, нали?

— Уха! — каза Тото. — Дядо ми даже има снимка като войник. С шашка. Това е войната, дето завърши фатално за нас, с туш.

— Именно! А знаете ли какво произлезе от този „туш“?

Спас Дългия веднага вдигна ръка:

— Произлезе войнишкото въстание! — отговори той с израза на академик, за когото историята няма тайни.

— Точно така, Спасе! Разкажи!

И Спас разказа:

— Ами… най-напред войниците не искали повече да воюват и искали мир, но царят не ги послушал и продължил войната, макар че България била изтощена от толкова години сражения и глад. Тогава при Добро поле, дето се намира в Македония, неприятелските войски пробили нашия фронт. И тогава българските войски започнали да отстъпват. И като отстъпвали, те били обзети от гневно желание да искат сметка от царя за националната катастрофа и искали да провъзгласят република. Тогава се образувала въстаническа армия, която се насочила към София. По пътя тя разгромила Главната квартира на фашистката армия, арестувала офицерите и провъзгласила България за република. Но царските генерали заедно с германските фашисти разбили въстаниците и така новата република загинала — чак до Девети септември 1944 г., когато настъпи Девети септември.

— Отлично, Спасе! А да знаеш случайно къде се е намирала Главната квартира на армията?

— Ама че… май че около нашия град…

— И къде по-точно?

— Не знам — призна си скромно Спас Дългия.

— Аз ще ти кажа къде: под краката ни!

Спас погледна под краката си — нямаше нищо.

— В подземията на Улпия Термалия — допълни Гърбатко. — Входът навярно е бил откъм полето, но когато въстаниците се насочили към него, неизвестно кой, навярно царски офицери, го взривили и оттогава в продължение на близо шест десетилетия никой не е стъпвал в него…

Докато учителят разказваше, Пепи се подхилваше, Тото и Тони-48 неспокойно мърдаха на чиновете си, а абдулабайци седяха, сковани от напрежение.

— Впрочем — подхвана Гърбатко с многозначителна усмивка, — напоследък няколко смели изследователи на земните недра са успели да проникнат в Главната квартира и са направили важни открития. Намерили са например предмети и храни от онова време.

— Кои са тия изследователи? — извика Валери, неспособен да се сдържа повече, уверен, че става дума за експедиционния корпус.

— Засега това е тайна — отговори учителят.

— А не може ли да влезем и ние? — попита Данко-64.

— Ще влезем, ще влезем, търпение… но след състезанията.

— Но нали ще търсим съкровището?

— А може би тъкмо това е съкровището, което ни трябва? — усмихна се учителят.

Пълно мълчание, изпълнено с недоумение, съпроводи това загадъчно съобщение.

През междучасието пред Гърбатко, който замислено се разхождаше край Галерията на призраците, изникнаха Валери, Спас Дългия, Белия облак и Елка. Имаха вид на строги съдии, дошли да искат сметка за извършено престъпление.

— Какво има, шахматисти? — попита той. — Много сте важни.

— Може ли да ви зададем един въпрос? — започна Валери.

— Говорете.

— Откъде знаете, че сме открили Главната квартира?

Гърбатко хлъцна от изненада.

— Ама и вие ли? Гледай ти! Само аз, изглежда, още нищо не съм открил! Че кога сте успели?

— Е, отначало ние мислехме, че сме открили пещерата на съкровището, после разбрахме, че е продоволственият склад от обоза на цар Михаил, а преди малко вие обяснихте, че това било Главната квартира.

— Чакай, чакай! — спря го Гърбатко. — Почвам да се обърквам. За какви обози говориш?

— Ами че за складовете, дето цар Михаил е съхранявал продуктите за своята обкръжена армия…

— Луканки, сиренета, мед, халва… — подсказа Гърбатко и вече чувствуваше как дивият смях напира в гърдите и съсипва сърцето му.

— Да — отвърна Валери. — Там намерихме и една мансуба на Абдул-Аба и още не можем да я решим.