Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

— Сигурно — каза Пепи, — само че ние влязохме през Галерията на призраците, а Тото направи хек-трик и с пета разби желязната преграда и излезе, че тя е ръждясала и веднага се разпадна на парчета…

— Е, и? — попита Гърбатко и даже Пепи чу как жестоко бие болното му сърце.

— Нищо…

— Как нищо?

— Е, намерихме един скелет. С ботуши. И разни лъжици и вилици. И съдове с изгнили храни. И една географска карта. Другата стана на прах, защото я пипна Тото…

Гърбатко заснова из стаята като гърбав лъв в клетка. После се спря пред Пепи, положи ръце на раменете му, впи умния си поглед в сините му очи:

— Пепи, нали не измисляш?

— Не! — отвърна Пепи обидено. — Честна пионерска!

— Разкажи ми тогава всичко! Отначало докрай! Как сте влезли, през къде сте минали, какво сте открили, кои сте били там!…

На вратата се почука.

— Потърпете, зает съм! — извика раздразнено Гърбатко. Пепи, почвай!

Пепи почна и разказа всичко. Всичко с изключение на причината на влизането. Все пак няма да разкрива — как са следили абдулабайците и да ги натопява напразно! Освен това така или иначе не знаеше какво са правили те под земята. И спомена само, че той, Тото и Тони-48 са проникнали в Галерията на призраците, за да търсят съкровището на цар Михаил, и случайно са попаднали в Главната квартира, когато се сблъскали с призрака, който не бил призрак, а оня глупав папагал, дето си ги дрънка разни глупости. Сетне подробно описа какво са открили в Главната квартира и накрая заяви, че е готов да заведе в подземието и Гърбатко, за да види всичко с очите си.

— Добре, Пепи! — рече класният. — Благодаря ти за доверието. А сега от тебе искам само едно: няколко дни да не съобщавате никому нито дума за откритието и да не влизате в подземието, докато не ви разреша лично аз. Съгласен?

— Съгласен!

— А за награда непременно ще уредя да участвувате в окръжните състезания. Хайде, бягай сега! Пушката остави тук!

Пепи отключи и се измъкна. И тъкмо прибираше пушката в шкафа, Гърбатко чу ново почукване на вратата. Беше Добромир. Дебелото му лице изглеждаше бледо и недоспало. Очите зад стъклата бяха уплашени.

— Какво има, Добро? Защо не си на закуска?

— Другарю класен — зашептя той с гузен глас, — искам да ви кажа нещо за Валери.

— Добромире — рече тихо Гърбатко, — не е хубаво да се донася за съученици!

— А… не… — уплаши се още повече Добромир. — Аз… само така… за да знаете… — И като се престраши, бързо изрече: — Валери всяка нощ влиза в Галерията на призраците! И носи оттам разни работи! Сигурно съкровището на цар Михаил!

— Откъде знаеш? — попита остро Гърбатко.

— Аз го следя… А като се връща, дрехите му са кални. Ето, вижте! Това е негово. — И извади от джоба един окалян и все още влажен чорап.

Гърбатко го взе и го помириса: вонеше на сероводород.

— А снощи — подхвана Добромир, поокуражен от мълчанието на учителя — видях и данколовците. Те също влязоха в подземието подир абдулабайците.

Гърбатко гледаше дебелото лице с кръглите, раболепни очи зад стъклата и му идеше да го шляпне. Но се въздържа и само каза:

— Добромире, доколкото ми е известно, тебе никой не те е натоварвал да следиш другарите си. Пък и няма защо. А ако толкова те интересува какво правят в подземията, попитай ги сам! Ясно?

— Аз съм късоглед… — отвърна Добромир.

— А сега иди да ядеш! — каза рязко учителят.

Ученикът излезе с чувството, че класният не е оценил, както трябва, услугата му.

А учителят седна и дълго мисли. Мисли за Улпия Термалия и за интерната „Термалия“, за възпитанието на учениците и за пушката от Главната квартира, но най-много мисли за хората и за техните сърца, за човешката доблест и човешката подлост…

Време беше да влиза в клас.

Вече в клас, Гърбатко се постара да сдържи вълнението, което го бе обзело след сутрешните посещения. Остави дневника и обгърна с поглед учениците си. Абдулабайци и данколовци изглеждаха уморени, Добромир бе провесил нос, само Пепи бодро се въртеше на чина.

— Термалийци — започна той, — току-що бях при директора. Той ме натовари да ви съобщя, че предвид високите, макар и равни резултати, които се получиха на турнира, той разрешава и на двата отбора да участвуват в окръжните състезания…

Ревът, неизбежен, се надигна, но Гърбатко го изпревари.

— … Директорът обаче поставя едно важно условие: иска победи! Иска всички вие — шахматисти и борци — да се състезавате с цялата енергия, на която сте способни, и ако все пак някой падне, да падне с чест!