Хаим Оливер: Рицарят на Бялата дама

Дълго се въртяха около таблото, пипаха го, помирисваха го, накрая решиха да го приберат и да не се вестяват повече в пещерата, докато не изяснят загадката около неговото внезапно появяване тук.

И побързаха да се измъкнат. Вдигнаха въжето, смъкнаха стълбата и заджапаха в тесния канал до Каменния чатал. Тук с два удара на кирката пробиха яза, който заприщваше водата, и в усилен марш тръгнаха назад.

А по средата на пътя отново се сблъскаха с Лори, който изникна кой знае откъде, надавайки своите панически крясъци като „Туррруци!“, „Крррадци!“ и прочее. Едва се отърваха от него, а той, много възбуден, се понесе към изхода… Какво стана там, знаем вече от предната глава…

При второто разклонение се наложи да преодолеят цяла грамада камениста пръст и вече съвсем капнали се добраха до изхода. Поставиха криво-ляво решетката на място, напъхаха екипировката в саркофага на Касиус Клей и се прибраха. Само Валери, който носеше раниците, се отби най-напред при Пепи — не искаше да се мярка с тях пред Добромир.

В стаята на главния съдия беше тихо. Без да чука, Валери отвори вратата. И се стъписа. Пред очите му се откри удивителна картина — наплескани от петите до главата с кал, Пепи и Тони-48 стояха около масата и чистеха с парцали нещо дълго, покрито с ръжда.

Като видяха неканения среднощен посетител, двамата се смразиха като хванати на местопрестъплението крадци на атомни бомби. Валери остави тежките раници на пода и се приближи до тях.

— Какво е това? — попита той, ококорил очи.

— Не виждаш ли? Пушка! — отвърна Пепи, посъвзел се от изненадата.

— Чия е?

— Наша си е.

— Откъде я имате?

— Тайна! — отсече лаконично Пепи и веднага контраатакува. — А ти по-добре кажи откъде носиш тия енергани!

— Тайна! — сряза го не по-малко троснато Валери. — И да знаеш, за последен път.

— Нищо. Тъкмо ще ни стигнат до окръжните състезания.

— Нали няма да участвуваме?

— Не бой се, аз ще уредя. Имам връзки с отговорни другари. А сега си иди, защото си имаме работа.

— Значи, няма да ми разкриеш откъде имаш пушката.

— Ще ти разкрия, но ако най-напред ти ми разкриеш, откъде взимаш енерганите.

— Не мога. Дал съм клетва.

— Убиваш ме с тия клетви! Ами ако тия енергани са отровни?

— Глупости! — изсмя се Валери. — Нали ги ядем всеки ден! Те са се запазили като в хладилник. Хората са яли даже пържоли от динозаври.

— Вярно ли? — опули се Тони-48, сякаш пред него се бе появил жив динозавър.

— Честна пионерска! И стават дори по-витаминозни.

— А дали може да се яде месо от ихтиозаври?

— Сигурно. Нали с него са се хранили първобитните хора.

И като каза това, Валери се обърна, излезе и се прибра в стаята си.

Беше тъмно. Добромир спеше. Кафезът беше отворен. Лори го нямаше.

Съблече се, легна, положи на коленете си магнитното шахче, разтвори вестник „Народен спорт“ с партията Спаски — Карпов, светна с фенерчето и заигра. И Рицаря на Бялата дама отново се понесе над безкрайните 64 черни и бели полета.

По едно време запърпориха тромави криле, през прозореца прилетя Лори и след като направи два кръга около тъмната лампа, кацна на рамото му. Без да отклонява очи от таблото, Валери вдигна ръка и го погали по гладката перушина. А Лори бързо оцени разположението на фигурите и дълбокомислено извика:

— Царрррица, напррред!

— Глупчо! — смъмра го дружески Валери. — Ти ли ще учиш Карпов как да бие Спаски?

В това слънчево утро, пълзейки с автобуса към интерната, Гърбатко прочете следното съобщение в местния вестник:

„Както вече писахме, неотдавна горещата минерална вода в централната градска баня видимо бе намалила своя дебит. Скоро след това за наша радост водата отново протече. Изглежда обаче, че в подземните пътища на това наше съкровище още не всичко е в ред, защото се забелязват нови смущения като краткотрайни спирания на водата и силно замърсяване на каналите. Санитарните власти бяха принудени отново да затворят банята…“

Като прочете това, Гърбатко се замисли. И си спомни за една стара книга на монаха Андроникий, която много отдавна бе прелиствал в архивите на местната библиотека и която бе счел за мистификация. В този си труд начетеният, но надарен с излишек от фантазия монах излагаше любопитното предположение, че термалните минерални води, които преди повече от хиляда години са текли в басейните на Улпия Термалия, през последните столетия са си проправили път през галериите на древното селище и са се спуснали към полето, за да бликнат в новите бани…