Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Вие откачате! — каза Пепи.

Другите мълчаха.

— Вижте какво — продължи той. — Щом като другите са вътре, няма от какво да се плашим. Само трябва да бъдем по-близо до тях. Имам сума свещи, ще ни стигнат за цяла нощ… А ако вас ви е бъз, ще отида сам!

— Я не се фукай чак толкова безгранично! — поокопити се Тото. — Да не мислиш, че съм безподобен бъзливец! Само че най-напред да се вържем, за да се държим безрезервно един за друг, а ти ще вървиш пръв!

Така и направиха, и след минутка тримата вече пристъпваха сред основите на развалините, осветявайки със свещите гнилите коренища на дърветата.

Крачеха мълчаливо, като от време на време се спираха, за да заобикалят срутванията и се ослушват. Ала освен равномерното охкане, което идваше от вътрешността на галерията, нищо не нарушаваше тишината.

— Мирише ми на горещия басейн! — рече по едно време Тони-48.

— Мирише ти носът! — сряза го Тото, целият нащрек. — Я върви и не дрънкай!

При първото разклонение спряха.

— Сега накъде? — попита Пепи.

— Чакай! — рече Тото, наведе се и заразглежда следите, оставени от другите в калта. Изправи се: — Надясно!

— Сигурен ли си?

— Аз чета безпогрешно по следите! Нали съм главен шериф! Върви!

Поокуражен от самоуверения тон на войводата, Пепи го послуша. Продължиха още стотина метра. Отсреща се открои второ разклонение.

И тогава: Туп-туп! Туп! Туп!

Тримата се заковаха на място. И пак: Туп! Туп!

И не можеше да се разбере отзад или отпред идат тия тъпи удари, придружени от внезапни пристъпи на въздушни течения.

— Закрийте свещите! — прошепна Пепи.

Но беше късно. Пред самия разклон мощен удар разтърси земята, кратък, горещ повей се втурна откъм дясната галерия и угаси свещите. А от далечината долетя протяжен вопъл, сякаш стенеше живо същество:

„… ррррриииии!… рррриииии!“ — После утихна и това.

Пепи протегна ръце и заопипва стената. Дясната галерия бе като че напълно задръстена от мощното срутване. Лявата оставаше открита. Драсна клечка кибрит, запали свещта си. В трескавата й светлинка лицата на Тото и Тони-48 бяха бледозеленикави като на призраци.

— Да вървим! — глухо изрече той. И пристъпи в лявата галерия, усещайки подире си съпротивата на въжето.

Миризмата на горещия басейн внезапно намаля. Загуби се и онова подлудяващо монотонно стенание. Това поободри шерифите и те закрачиха по-бързо.

Скоро обаче темпото им спадна: галерията се превръщаше в стръмен проход, който се спускаше надолу като скиорска щанца за скокове. Шерифите бяха принудени да се смъкват по задник, набивайки си съответните мускули.

На дъното галерията отново се раздвояваше.

— А сега? — обади се Пепи.

Тото пак заопипва земята, но този път нямаше никакви следи. „Да, накъде?“ — попита се той и в съзнанието му кой знае защо изникна картината на онази мансуба, която му бе продиктувал Валери. Мат в четири хода! Първия ход с белополия офицер, диагонално вдясно!

— Надясно! — каза той категорично.

Тръгнаха надясно. След стотина крачки обаче галерията се пресичаше под прав ъгъл от друг проход, като образуваше истински кръстопът. Тото затвори очи, представи си мансубата: следващият ход трябва да бъде с царицата право напред! И без да дава обяснения, пое право напред.

Само след трийсетина крачки опряха до ново разклонение. Лявото правеше чупка като буква Г и потъваше в далечината. „Като скок с коня!“ — помисли пак Тото. И свърна наляво, като направи скока на коня.

Тук галерията неочаквано свърши. „Шах!“ — каза си Тото.

Отпред се издигаше плътна грамада пръст, зад която едва прозираше някаква стена.

— Ех, да имахме сега лопати! — въздъхна Пепи и пръв се залови да разчиства.

Цял половин час се чуваше само пъхтенето на тримата шерифи, които яростно изтребваха с пръсти това последно препятствие пред целта.

Най-после опряха до стената. Бе от плътна, монолитна скала, но в средата й се открояваше нещо като квадратна металическа преграда с размерите на половин Пепи. Тото почука тук-таме с пръст, преградата едва отвърна: бе изцяло проядена от ръжда.

— Фатална врата! — изръмжа Тото. — Сега заради нея ще трябва да се връщаме с празни ръце! — И я ритна с пета така, както на времето вкарваше голове в противниковата врата.

Преградата се разпадна като гнила дъска. Зарадван от неочаквания успех, Тото нанесе още два мощни ритника. Входът се откри напълно.

Почакаха няколко секунди. Не последва нищо. Оттатък имаше само мрак и тишина. Тогава Пепи вдигна свещта и се промъкна в неизвестността.