Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Ти ли бе, заек без опашка? Само един човек може да ме научи да правя мат на Валери.

— Кой?

— Валери.

Пепи не вярваше на ушите си.

— Ами вие приятели ли сте вече? — попита той предпазливо.

— Още не безподобни, но почти.

Пепи не знаеше — да тъжи ли, да се радва ли. От една страна, той виждаше как се сгромолясват неговите сладки представи, че единствен той е виновник за разкошното равенство на турнира. От друга страна, пък присъствуваше на сближение между двата лагера, за което тъй дълго бе мечтал.

— И сега, значи — заключи Тото, — заради тебе двата отбора няма да участвуват в окръжните подборни състезания.

Пепи се почеса по къдриците, помисли и поверително рече:

— Не бой се, аз ще уредя въпроса. Имам връзка с отговорни другари.

— Само че преди това трябва да спасим Валери и будалайците от фатална смърт. Раздавал ли си им днес луканка?

— Не, свърши се още снощи. Но Валери каза, че тази нощ ще ми донесе цял чувал.

— Тази нощ?… Хм, трябва беззабавно да вземем мерки! Я ми намери Тони-48!

След малко тримата шерифи се събраха и „беззабавно“ възобновиха прекъснатото през деня следене на Валери, Белия облак, Спас Дългия и Елка.

До вечерта не се случи нищо особено. Четиримата абдулабайци най-напред си шушукаха нещо под боровете, после се прибраха, очевидно да спят. Шерифите не мръднаха от постовете си. И правилно. Защото точно в полунощ абдулабайците безшумно се измъкнаха от стаите си и потънаха сред развалините на Улпия Термалия.

Тото, който наблюдаваше мъжкото общежитие, забеляза, че след като Валери излезе, Добромир се появи на прозореца и дълго души наляво-надясно, после отново изчезна в тъмната стая. Чу се щракане, като отваряне на ключалка, сетне пърпорене и накрая задавен дрезгав крясък. Тото постоя още малко и тъй като не се случи нищо повече, изтича подир Валери.

Абдулабайците се събраха около саркофага на Касиус Клей, отместиха тежкия похлупак, извадиха отвътре разни въжета, кирки и други предмети и се упътиха в нощната тишина към Галерията на призраците. Въпреки смътния страх, който го обземаше, Тото пръв тръгна подире им.

Абдулабайците се спряха пред решетката, същата, зад която се таеше призракът на цар Михаил, и безцеремонно и с удивителна лекота я свалиха.

Тото преглътна и се огледа: до него Тони-48 и Пепи захласнато следяха как ония отпред светват с фенерчета и един по един изчезват в злокобната дупка. Посъвзе се чак когато замряха последните шумове в галерията.

— За съкровището отиват! — прошепна Пепи.

— А призракът? — попита Тото.

— Спас знае заклинания срещу призраци — обясни Пепи. — Веднъж даже ми се похвали…

— Такава била, значи, работата! — рече мрачно Тото. — Безподобни драконери!

— Бракониери — поправи го Пепи.

— Браконери — драконери, все едно. А сега, какво ще правим?

— Да влезем! Да ги проследим!

— Да ги проследим — отвърна колебливо Тото, — ама не знаем никакви заклинания и нямаме нито фенери, нито въжета.

— Чакайте! — каза Пепи и изтича към общежитието.

Останали сами, Тото и Тони-48 мълчаливо наблюдаваха тъмния отвор на галерията, леко осветен от бледите лъчи на луната. Няколко минути беше съвсем тихо, но постепенно отвътре запълзя ахкащо шумолене, сякаш далече някъде в земята някой разпаряше копринен плат.

— Чу-чуваш ли? — заекна Тото.

Тони-48 кимна, без да отклонява поглед от дупката, очаквайки като хипнотизиран появяването на призрака.

И призракът се появи…

Появи се в момента, когато луната се скри зад плътен облак и околността потъна в мрак. Отначало нямаше нищо, освен онова задавено ахкане, после постепенно галерията започна да излъчва сияние. Онова!… Най-напред неясно и меко, синкаво-виолетово, после по-очертано, сякаш отвътре някой палеше китайски многоцветни фенери. В същия миг във въздуха нещо изпърпори, стрелна се над главите им, замъгли за миг сиянието и изчезна в дупката.

Тото не можа дори да извика, скочи и побягна назад. Но едва направил няколко крачки, блъсна се в някакво дребно тяло.

— Леле! — писна той. И чу до себе си глас:

— Къде сте се разтичали така бе? — Бе Пепи.

— П-п-призрака! — едва издъхна Тото.

Пламна клечка кибрит и в трептящата й светлинка той видя Пепи опасан с въжета и с няколко свещи в ръка.

— Къде е? — попита помощник-шерифът с огромно любопитство.

Пепи запали три свещи, даде две на другарите си и смело закрачи към галерията. Двамата нерешително го последваха.

Спряха пред входа, трите свещи прогониха мрака. Заедно с това изчезна и сиянието. От призрака нямаше и следа.