Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

След него влезе Тони-48. Тото мина последен не защото се страхуваше, а защото едва се провря през тясната дупка.

И когато се намери до другарите си, едва не припадна от ужас.

Точно отпред, само на няколко крачки, върху сухата земя лежеше скелет. Човешки. Бе покрит със сивкави парцали, сред които личаха металически копчета. Костите на краката му бяха пъхнати в останки от ботуши. Дясната ръка все още държеше пушка — с ръждясало дуло. А по-нататък, вече в полумрака, виреше муцуна нещо като картечница, също ръждясала.

Тото дълго не можа да откъсне очи от тази картина и се поокопити едва когато Пепи вдигна свещта, за да разгледа какво още има тук.

Намираха се в малка, добре оформена четвъртита пещера, очевидно превърната от човешка ръка в подземно помещение за живеене. Покрай една от стените личаха продълговати, напълно проядени от времето дървени маси, които кой знае как още се държаха на крака. Върху масите пък бяха поставени някакви металически апарати. Тото се приближи и ги освети. Единият беше стар телеграфен апарат, от ония, които се виждат във филмите за войните. Другият беше огромна пишеща машина, цялата покрита с ръжда и прах. Третият всъщност беше груба лампа, направена от снарядна гилза.

Тото вдигна свещта още по-нагоре. На стената висяха две географски карти, върху които не личеше нищо, толкова бяха прогнили. Той предпазливо се докосна до едната. Тя мигновено се превърна на прах. Остана само ръждясалата и забита в скалата кука.

— Не пипай! — предупреди го глухо Пепи.

Третата стена представляваше истинска грамада от разбити скали, които плътно задръстваха изхода: навярно резултат на мощен взрив.

Осветиха четвъртата стена. Бе гола и в нея имаше нещо като отвор, който водеше в съседно помещение. Влязоха.

Това бе почти стая или по-скоро голяма килия с добре изравнени стени без всякакви прозорци. Лявата й половина бе заета от две железни войнишки легла, също изцяло ръждясали. Дясната половина бе нещо като склад, в който се върдаляха останки от металически съдове, сандъци, чували, някакви вилици и лъжици, бидони, бутилки, канчета. И няколко пушки.

— Какво е това бе? — зашептя Пепи в тишината.

— Скривалището на цар Михаил — отвърна авторитетно Тото. — Сигурно наблизо се намира и съкровището му.

— Убиваш ме! Че по времето на цар Михаил не е имало нито телеграфи, нито картечници. Заслужаваш цафе по история!

— Я не се бъркай в моите бележки! — изръмжа Тото.

— Да не е на партизаните? — попита Тони-48.

Пепи се върна в помещението на апаратите, оглеждайки по-внимателно всеки предмет. А когато отново вдигна свещта към оцелялата географска карта, под праха проличаха останки от цифри и букви. Пепи по-скоро отгатна, отколкото прочете:

И още някакви стрелки, кръгове, знаци.

— Ей! — провикна се той. — Това е от Първата световна война!

В същия миг в съседното помещение проехтя оглушителен трясък. Пепи се смрази, но понеже не последва нищо друго, предпазливо надзърна оттатък: Тото седеше на пода сред останките от едното легло, уплашен, замаян.

— Седнах да си почина малко — рече той. — А това фатално легло не издържа…

— Трябва да си намалиш още категорията — посъветва го Пепи. — Хайде, ставай! И не пипай вече нищо! Ще кажем на Гърбатко какво сме открили и той ще дойде и ще разбере всичко. А сега да си вървим!

— Няма ли да търсим съкровището? — попита Тото.

— Къде? Не виждаш ли, че проходът нататък е разрушен?

— А къде тогава са се заврели ония будалайци?

— Сигурно са се върнали вече. Хайде, ставай, ставай!

Пъшкайки, Тото се изправи.

— Ух, всички мускули ме болят безпощадно! — изпъшка той. Мина в стаята на апаратите, предпазливо заобиколи скелета с войнишките копчета и се спря пред картечницата: — Да бяхме взели този автомат! Ще си го почистим и ще си го носим като шерифи. И никой няма да посмее да ни излезе насреща.

— Първо — каза поучително Пепи, — това не е автомат, а лека картечница и, второ: борците разчитат само на собствената си сила. Но една пушка можем да вземем. За доказателство, че сме били тука! — И нарами една.

Този път групата поведе Тото. Без всякакво колебание, без дори да търси следи в меката почва, той безпогрешно мина първото разклонение, после второто, влезе в кръстопътя, стъпи в лявата галерия, повтаряйки ходовете на мансубата в обратен ред: с коня, после с царицата, после с белополия офицер… И дори виждаше разположението на фигурите върху таблото.