Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

И раздаде наградите. Белия облак, единственият шахматист туширал борец, и Тони-48, единственият борец, матирал шахматист, получиха медали с изображението на цар Михаил и по една грамота, в която черно на бяло бе написано, че на тях се пада великата чест да поднесат на градския музей съкровището на цар Михаил, когато то бъде измъкнато от недрата на Улпия Термалия.

— А сега — провикна се Старика, — моля, първенецът на интерната и шампионката по гимнастика Елка да поднесе своята наградя.

Елка пристъпи напред, величествена, истинска кралица, с навитата над челото златна плитка. Но както вървеше с достолепие вдигната глава, до нея достигна крясъкът на Лори:

— Кррралица, урррра!

Този идиотски възглас наруши тържествеността на момента. Най-напред се изкискаха момичетата, после веселият смях обзе цялата публика. Елка също не издържа и се ухили.

Смеейки се, тя се приближи до Тони-48 и каквато беше по-висока от него, наведе се и набързо го целуна по челото.

Публиката зарева от възторг.

Елка се обърна към Белия облак. Той стоеше изпружен, блед, със спуснати като пред разстрел ръце и настръхнала бяла коса. И си мислеше, че такова чудо никога не бе му се случвало. Той, привърженикът на Ницше, който считаше жените за кокошки, сега чакаше целувка от една представителка на този презрян пол, и то като награда! Идеше му да побегне, но не мръдна, прикован към земята, сякаш подметките му бяха залепени с лепило „Уле“.

Прочели сякаш мислите му, момичетата злорадо заскандираха:

— Елке, остави го! Не заслужава!

— До-лу Ниц-ше! До-лу Ниц-ше!

— Елке, не го целувай! Не го целувай!

Но тя не послуша тия женски съвети и спокойно целуна женомразеца по бузата.

Лицето на Белия най-напред стана пурпурно като вечерна заря, после виолетово като индиго за пишеща машина, после оранжево като скапан портокал, после синьо като обедно море, после жълто като жълтурче и накрая прозрачно като глухарче.

Валери тъжно наблюдаваше тази сцена и си мислеше, че той и само той, най-силният шахматист на „Термалия“, трябваше да получи тази кралска награда. Пък нали бе и годеник!

Тото мрачно скърцаше със зъби и си мислеше, че не онзи кьопав маляк Тони-48 трябваше да получи целувката, а той и само той, най-силният борец на „Термалия“.

Но боговете на спорта си бяха вече казали думата.

Пепи, тоест главният съдия, също…

И тъкмо Старика да обяви турнира за закрит, Валери му прошепна нещо. Директорът кимна и съобщи:

— Другарки и другари, по случай благополучния завършек на този първи наш турнир членовете на клуба „Абдул-Аба“ ще връчат на членовете на отбора „Дан Колов“ възпоменателни подаръци.

И както бяха строени, абдулабайци изтичаха към данколовци и им поднесоха по една кадифена кутийка.

Този приятелски жест отбеляза върха на празника. По-нататък нямаше какво повече да се очаква. Предоволни, хората си тръгнаха, оживено коментирайки всичко, което се случи през този паметен за физкултурата ден.

Само Тото Тотото остана неподвижен в средата на двора, разглеждаше писалката, от същите, които Белия облак бе купил предния ден с ония пари, и нищо, ама нищо не разбираше!

Една писалка, па била тя със златно перо, не можеше да отклони главния шериф от неговите задължения на блюстител на законността. Той нито за миг не забравяше, даже когато премерваше силите си върху тепиха и таблото, че противникът му върти търговия с отровни продукти и че сам консумира от тях. И макар че Валери още не бе умрял, това можеше да се случи всеки момент и да прекъсне нишката на следствието. Писалката само дойде да напомни, че абдулабайците не бива да бъдат оставени без надзор. Тото пристъпи към действие.

Най-напред извика на инструктаж Пепи. Преди обаче да мине към същността на въпроса, той реши да поразчисти някои и други сметки с главния съдия.

— Слушай бе, заек без опашка! — започна той. — Защо ми изяде сума ти точки в борбата?

— Ти сам си ги изяде — отвърна Пепи. — Ти си забравил да се бориш. Все едни и същи хватки правиш, а Валери за малко да те обърне.

— Ще ме обърне, разбира се! Като съм го научил да се бори!

— Ти ли? — изуми се Пепи.

— Че кой друг?

— Аз!

— Стига бе, заек без опашка! Само аз мога да науча други борци да излизат наравно с мене!

— Но нали ти си смъртен враг на Валери?

— Вече не толкова фатално смъртен. Затова и не му направих мат.

— Ами да — рече Пепи гордо, — като те научих да играеш шах!