Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

След заседанието абдулабайците се явиха при Пепи, за да си получат порцията енергани. Главният съдия бе вече наредил върху масата няколко купчини с луканка, шоколад, бадеми и тахан-халва.

— На̀, лапайте! — каза той леденостудено. — Да не кажете после, че ви оставям да гладувате. И да се претеглите!

Без много да му мислят, абдулабайци прибраха дажбите в джобовете си и Пепи с меланхолия гледаше как с тях окончателно изчезват и марките… И не смееше да отклони поглед към стената, защото там щеше да срещне насмешливите очи на Че Гевара.

— Пепи бе — попита непредпазливо Валери, — защо днес ни даваш толкова малко енергани?

И това ако не бе нахалство, здраве му кажи! Пепи не се сдържа и въпреки Че Гевара, който му даваше знаци да мълчи, избухна:

— Защо ли? — извика той. — Защото и това ви е много! Затова! Защото трябваше да ви оставя да пукнете от глад! Затова! Защото парите се свършиха и защото си криете стотинките за кино и сладолед! И защото ако утре-другиден не ми съберете нов бюджет за енергани, хич да не стъпвате повече тук! И никакви тренировки! Разбрахте ли?

Абдулабайци, които никога не бяха виждали Пепи така разярен, тихичко се измъкнаха.

Валери се прибра силно обезпокоен. Той вече не можеше да си представи ден без енергани. Наддал на килограми, заякнал, позабравил хрема, ревматизъм, синузит и лекарства, той бе придобил такъв свиреп апетит, че не само не му достигаха тройните порции, които си изпросваше в трапезарията, но му се струваха оскъдни и дажбите на Пепи. Липсата на енергани означаваше намаляване на теглото, снизяване на категорията и оттук — проваляне на отмъщението срещу Тото!

Дълго мисли откъде да намери пари. Последните стотинки отдавна се бяха стопили, нови скоро не очакваше.

И съвсем логично стигна до идеята за съкровището. Действително, какво би станало, ако от купищата злато и скъпоценности отделят само една перличка, една-единствена, колкото бобено зърно, и с нея накупят тъй нужните за развитието на физкултурата енергани? А защо не? Нима някой ще забележи изчезването на някакво си бобено зърно? Та това няма да е кражба, това ще е благородна жертва пред олтара на родния спорт.

Стигнал до това мъдро заключение, той си полегна в очакване часа на втората експедиция.

Този път Валери успя да се измъкне, без да го усетят нито спящият вече Добромир, нито Лори, който напоследък все беше нащрек и дебнеше крадци.

Нощта беше пак светла и тиха, дъхаше на бор.

Пред саркофага чакаха Спас Дългия и Елка.

— Къде е Облака? — попита Валери.

В отговор храстите зашумяха така, сякаш през тях минаваше танк. Миг след това се появи Белия облак с намотано около пояса дебело въже и с дълга бояджийска стълба на рамо.

— Готово! — прошепна той без дъх.

Поопипаха стълбата, увериха се, че е здрава, и като извадиха екипировката от саркофага, тръгнаха към Галерията на призраците.

Свалянето на решетката бе въпрос на минути и експедиционният корпус потъна в черния вход.

И отново светлинките, на фенерчетата запълзяха по стените, отново ботушите заджапаха по влажния под, отново се заблъскаха инструментите по коренищата. Само стълбата създаваше затруднения при завоите, та два-три пъти Спас и Белия трябваше да пуснат в ход кирките, за да разширят стените.

И отново напред, много внимателно не само за да се опазят от глухо тупкащите по пода земни пластове и камъни, но и за да не се отклонят в страничните галерии, чиито многобройни отвори, всички еднакви, се мяркаха встрани.

Както и да е, след много усилия те стигнаха до Каменния чатал. Малкият яз си работеше безупречно, горещият поток спокойно си течеше в дясната галерия, лявата бе все тъй кална и воняща.

Тук експедиционният корпус седна да си отдъхне. Елка раздаде по един сухар, те мълчаливо ядоха, като си мислеха за тази гореща вода, която бяха отклонили кой знае накъде, може би към Дервиш баня, и с това обричаха града на гибел…

— Хайде! — каза Валери. — Вече е дванайсет часът.

— В полунощ ли излизат призраците? — попита Белия облак.

— Така пише в книгата на отец Андроникий — обясни Спас Дългия.

— Няма призраци! — рече твърдо Валери. — Да вървим!

Бързо изминаха последните стотина метра и малко след полунощ опряха до Голямата стена. Без да се бавят, вдигнаха стълбата. Можеха да се качват.

Моментът беше тържествен. Абдулабайци стояха в подножието на стълбата като щурмоваци, на които предстои да атакуват последните бойници на крепостта. Сърцата им биеха до пръсване. От гордост, от вълнение. И от малко страх…