Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

— Кой ще се качи пръв? — попита Елка.

— Аз! — каза Спас. — Нали пещерата си е моя и се казва Спаската пещера!

— Пещерата да, но не и съкровището! — възрази Валери.

— Да хвърлим жребий! — предложи Белия облак.

— Никакъв жребий! — отсече по обичайния си начин Валери. — Ще се качи Елка. Тя е… дама. — За малко не каза Бялата дама.

— Голяма работа, че е дама! — прецеди през зъби Белия облак. — Нали знаете какво казва Ницше? Жените не могат да свършат никакво свястно мероприятие!

— Ей, не обиждай жените!

— Кокошки!

Пред очите на Валери се спусна червената завеса, той изрева и се хвърли върху Белия, сграбчи го през краката и прилагайки хватката „самолет“, повдигна го и го стовари на земята. Но Белия знаеше контрахватката, притисна с краката си рамото на противника и при падането си го повлече със себе си. Започна яростно боричкане.

Осветени от фенерчетата, те се мятаха в калта, прехвърляха се презглава, извиваха си ръцете и краката, премятаха се през гръб — с една дума, правеха всичко онова, което с такова усърдие бяха научили от Пепи.

Скоро, омацани от глава до пети с черната, миризлива, лепкава кал, те заприличаха на дяволи, изплували от катранените ями на ада. Кал проникваше в ушите им, в очите, устата, в бялата коса на Облака, но те не се предаваха и продължаваха да се борят с безпощадността на пирати, намерили съкровището и опрели до неговото разпределяне.

Внезапно, с върховно усилие, спомняйки си много точно едно движение, което Тото му бе показал само преди няколко часа, Валери направи „вълчи капан“, обърна Белия по гръб и залепи плещите му в калта.

— Туш! — обяви Спас.

Но Валери продължаваше да притиска победения с коляно, ръмжейки:

— А сега искай извинение от жените! Искай извинение!

Тогава именно се обади онова нещо.

Най-напред бе едно леко разтърсване на земята, сякаш далеч някъде я бе блъснал гигантски юмрук, после долетя едно продължително „пааах!“, напомнящо отглас на експлозия. В следващия миг силна въздушна струя се удари в Голямата стена и се върна към изхода.

Валери скочи на крака.

— Какво стана? — прошепна той замаян.

Четиримата бяха вкаменени от ужас, ослушвайки се в замирането на топлия вятър.

— Призракът! — едва изрече Белия облак и също стана. — Не дава да пипаме съкровището му! Да си вървим! Да си вървим, дордето не е долетял и насам!

Валери бе склонен да го послуша, когато отново си спомни думите, които Гърбатко му бе казал в оня първи ден.

— Няма призраци! — изрече той със свито гърло. — Няма! Шумовете се дължат на подземни течения, а светлинните на фосфоресциращи насекоми… — Помълча и добави: — Ти, Облако, ако искаш, иди си. Аз оставам. Съкровището ми трябва много! Кой ще се качва пръв?

— Нали аз? — каза Елка.

Валери я погледна: тъничка, с вирнато носле, златна плитка и смут в очите, който не можеше да скрие. И съвсем неочаквано той се уплаши за нея. У него се надигна непознато дотогава желание да я предпази от опасностите, да й спести ужаса пред страшилището, което може би я очакваше от другата страна на Голямата стена. И без да каже дума, пъргаво скочи чак до третото стъпало на стълбата.

— Дайте въжето! И чувалите, и кирката!

Изпълниха искането му. Той се заизкачва нагоре.

— Ехе! — спря го Спас. — Накъде така?

— Всички ще влезете! Най-напред да разузная… — Продължи нагоре, а като стъпи на върха на стълбата, обърна се, поизкашля се и какъвто беше наплескан с черна кал, тържествено произнесе: — Другарки и другари! Ако случайно не се върна никога, пишете на мама и татко в Куба, че съм загинал за благото на родината и спорта! Чао!

И като изрече тия величествени слова, достойни за Джордано Бруно, изгарящ на кладата на инквизицията, той се прехвърли във вдлъбнатината на скалата.

Това бе нещо като площадка с нисък свод.

— Ей, Спасе! — викна Валери. — Тук няма проход. Я виж какво пише за тука отец Андроникий!

Спас трескаво измъкна листа от джоба и прочете:

„… И като се покатерите над Голямата стена, ще намерите отвърстието вдясно и ще влезете в пещерата…“

Валери обърна фенерчето вдясно, внимателно се вгледа и едва тогава забеляза големия каменен блок, чиито ръбове се бяха почти слели със скалата.

— Намерих! — извика той и започна да дълбае с кирката фугата между камъка и скалата. — Дайте нож!

Спас се покатери до него и зачегърта с ножа вдлъбнатината. Когато се откри достатъчно широка пролука, Валери пъхна острието на кирката в нея и с голямо усилие размърда камъка. Сетне двамата впиха пръсти в тежкия блок и бавно, много бавно успяха да го изтеглят. И докато теглеха, Валери си мислеше, че никога по-рано не би бил в състояние даже да помръдне такъв тежък предмет. Какво ли не прави спортът! Какво ли не правят енерганите!