Хаим Оливер - Рицарят на Бялата дама

Най-после измъкнаха камъка докрай. Пред тях се откри дълга, тясна дупка.

И първото нещо, което усетиха, бе една прохладна, приятна миризма, която не можеха да разпознаят, но която тутакси предизвика в гладните им стомаси бурни вълнения.

— Пещерата! — прошепна Валери.

— Моята! — добави Спас Дългия.

— Влизам! Ти пази тук! И да не мърдаш, докато не те извикам! — Валери привърза въжето около кръста си, другия му край закрепи около каменния блок, легна по корем, промуши крака в отвора и запълзя. Добре, че беше тънък, та успя да се провре. Ако беше с една категория по-тежък, като нищо щеше да си остане заклещен между камъните.

Мина. И отново се намери върху тясна площадка, която стърчеше като балкон над бездната. Място за колебание вече нямаше: Валери стисна здраво въжето и отпусна крака в празното пространство.

Закачено за предницата на ризата, фенерчето хвърляше трескави светлинни по всички посоки на пещерата и от това Валери имаше усещането, че пропада във фантастичния и безнадежден свят на Хелиополис, за който бе чел в една книга.

И колкото по-надолу се смъкваше, толкова по-приятна и пикантна ставаше миризмата…

Най-после усети под краката си твърда земя. Стъпи, размърда крака: наистина беше стигнал дъното. Взе фенерчето в ръка и го вдигна. Но преди да го насочи напред, затвори очи и с разтуптяно сърце си представи сандъците с бисери, буретата с жълтици, дървеното ковчеже на Абдул-Аба…

Обърна фенерчето напред. Отвори очи.

И видя.

Най-напред сандъците. После буретата. После тенекиите.

Бях наредени покрай стените на пещерата, едни до други, едни върху други. И миришеха ужасно приятно.

Отправи фенерчето надясно. Там пък се издигаше една грамада от големи, жълтеникави пити. Приближи се, освети ги отблизо.

Беше кашкавал. Балкански.

Погледна и нагоре. И видя луканките. Бяха стотици и стотици и висяха на дълги прътове — закръглени, ароматични и зовящи да бъдат изядени.

Напълно шашнат, Валери се приближи до буретата. Едно беше с полуотворен капак. Надзърна: беше сирене. Овче.

Отиде и при сандъците. Решително откърти една дъска, вътре бяха наредени пакети с тахан-халва.

Проби с острието на кирката една тенекия: потече гъст, кехлибарен мед.

Валери безпомощно отпусна ръце. Какво значи всичко това? Сирене, кашкавал, луканка, халва, мед! Нима това е съкровището на цар Михаил? Или оня отец Андроникий се е подиграл с хората? А златото, а бисерите? А мансубите на Абдул-Аба?

— Хей! — чу той гласа на Спас откъм отвора. — Какво правиш долу бе?

— Ей сега, ей сега! — промърмори Валери, изтръгнат от смайването си.

— Намери ли съкровището?

— Намерих… нещо…

Обзет от жестоко до обида разочарование, Валери като разярен лъв заснова из пещерата, търсейки други сандъци, други бурета, други тенекии.

А приятната миризма на богат гастрономически магазин така лудо дразнеше стомаха му, че той измъкна ножа и с варварска настървеност откърти парче кашкавал, сряза буца халва, смъкна една луканка и като седна върху един сандък, си похапна.

Тази ненадейна порция енергани поуталожи възбудените му нерви и му вдъхна нови сили. И си спомни той тогава едно от най-елементарните изисквания в психологията на шахматната игра — никога да не изпадаш в паника и хладнокръвно да анализираш положението на бойното поле! Винаги може да намериш изход и от най-заплетеното положение и да се добереш ако не до победа, то поне до почтено реми!

Осъзнал тия позабравени постулати, Валери отново и вече спокойно и методично започна да изследва пещерата.

Беше обширна, висока, с неравни, сухи стени. Вместо врата имаше нещо като ниска, ръждясала металическа преграда, без видими белези на брава. Опита се да я отвори, не се помръдна. Очевидно не е била отваряна от столетия.

Разгледа вдлъбнатините по стените, надникна във всички ъгли, но освен продукти нямаше нищо друго. И едва когато възнамеряваше да извика другите, откри изненадата. Беше се сгушила между сандъците и питите кашкавал и на пръв поглед изглеждаше съвсем незначителна.

Бе едно широко дървено трупче, изправено като масичка. От двете му страни стояха още две по-малки трупчета — явно за сядане. Върху масичката бе простряно парче полупрогнило, мушамено платно, очевидно пергамент, разчертано на 64 бели и черни квадрати. Покрай него лежаха катурнати, като иззети от игра, всевъзможни фигури, много странни по форма, издялани кой знае кога и кой знае от какво дърво и покрити с патицата на вековете.