Виктория Фокс - Островът на изкушението

— За-загубих се — скалъпи Аврора. Виеше й се свят. Люшкането на морето я омаломощаваше.

— Загубила си се — повтори Арно. Очите му имаха цвят на кафе, възголемият му нос и лъскавият златен ланец му придаваха класически авторитет, като император на гладиаторската арена.

— Съжалявам, не знаех, че това е спалнята ви, и реших да вляза и да я поогледам, но тогава, без да искам… — Погледна жално към парчетата стъкло в краката си. — Родителите ми ще я платят… — Думата „родители“ звучеше кухо, абсурдно.

Очите му се задържаха върху нея за момент.

— Излизай — каза накрая незлобно.

Благодарна, че сцената е приключила, Аврора се запъти към вратата. Като минаваше покрай него, Арно я спря.

— Каквото и да си подочула, забрави го — предупреди я с топъл, миришещ на цигари дъх. — За твое добро е. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

Ненадейно Арно я сграбчи за ръката.

— Не забравяй на чия яхта се намираш. — Пръстите му така се впиха в кожата й, че я заболя. — Всичко на борда й ми принадлежи. Всеки разговор, всяка дума, всеки шепот. — Тя опита да изтръгне ръката си, но хватката му беше твърде силна. — Аз няма да забравя какво съм ти казал. А ти?

Аврора поклати глава с насълзени очи и смънка:

— Н-не.

— Хубаво. — Тъкмо се канеше да изпищи, когато усети, че безмилостният натиск изчезва. — А сега марш горе.

Ръката я болеше. Пръстите му бяха оставили червени следи. Заключи се в банята и остана там дълго време.

Стиви

Приятелят на Зандър, лондонски финансист на име Пол Пристли, им зае яхтата си. Скромната „Сигма 35“ имаше тъмносин грот и корпус от полирано дърво. Пол я държеше на пристан по южното крайбрежие на Франция през по-голямата част от годината, с изключение на летните месеци, когато със семейството му обичайно отплаваха към Италия и Гърция. Бяха си уговорили среща в междинната точка на ежегодното пътешествие, където Пол и семейството му щяха да акостират и да продължат екскурзията си по суша.

— Каква благодат — възхити се Стиви. Беше разгърнала кърпата си на носа и сега се мажеше със слънцезащитен лосион. Не съществуваше по-божествено ухание. Напомняше й на детството и ваканциите с братята и сестрите й — уютната каравана, жаркото корнуелско слънце, шляпането на карти по сгъваемата масичка. Топлият вятър изпълваше платната, надуваше ги като бузи с въздух, тласкайки лодката през пенестите води с целеустремен замах. Очертанията на остров Капри започваха да изпъкват на хоризонта, а в съседство се очертаваше широкият гръб на спящия му брат Иския.

— Може да поостанем — обади се Зандър от кърмата, придържайки руля с почернели от двуседмичното мореплаване ръце. — Да си наемем някоя друга лодка. Да обиколим целия свят.

Нищо на земята не я блазнеше повече. Но в Америка ги очакваха куп отговорности. Семеен живот, професионални задължения… приятели.

Стиви се обърна по корем, подпирайки се на лакти. Палещите слънчеви лъчи стоплиха кръста й.

— Питай ме пак след час — провикна се към съпруга си.

Зандър й отвърна с широка усмивка и пародиен капитански поздрав. Много скромничеше, но Стиви беше впечатлена от вещината, с която той управляваше лодката, скачайки пъргаво да пипне ту гика, ту кливера — „Да видим какво умее тази хубавица“. В началото тя самата не можеше да се похвали с уменията си на помощник-капитан. Щураше се ухилена насам-натам по палубата в пълно неведение що е то бакборд и що е то щирборд, но с много усърдност постепенно влезе в крачка. Зандър й обясни, че е придобил уменията си, след като завършил училище, доста странен момент според Стиви, докато не си припомни как бяха минали нейните следучилищни дни — в ограждане на обяви за работа из вестниците и смучене на малки шишенца ужасно уиски за кураж.

Зандър спря лодката и хвърли котва. Тук морето беше сравнително плитко и слънчевата светлина се отразяваше в дъното, оцветявайки водата в зеленикаво.

— Да поплуваме? — Зандър прекрачи тънките предпазни въжета, опасващи палубата, вдигна ръце над главата си и се гмурна грациозно във водата. След няколко секунди се появи на повърхността й. По устните и носа му блещукаха бисерни капчици. Стиви подпря брадичка в дланите си, любувайки му се.

— Рибки — информира я съпругът й. — Сребристи.

— Какви са?

— Нямам представа.

— Да не са акули?

— Малки са за акули. — Пак се гмурна. Като изплува, попита: — По крайбрежието на Неапол няма акули… нали?

Стиви се разсмя.

— Не се тревожи.