Виктория Фокс - Островът на изкушението

Не погледна към нея.

Мамка му.

Щеше да привлече вниманието му по друг начин. От ясно по-ясно беше, че я харесва. И как иначе? Няколкото седмици в Лос Анджелис бяха преборили восъчната бледост, придобита в „Света Агнес“, възвръщайки й предишния облик на дългокрака американска сладурана, чиито прелести влудяват мъжете. Още със запознаването я беше огледал от глава до пети. Ако Паскал я нямаше, Аврора щеше да премине на флиртаджийски режим, но къде този късмет. Погледът му беше хипнотизиращ, наелектризиращ като от снимката — остър, стремителен, нетрепващ дори под силните лъчи на слънцето. Чувството да го срещнеш на живо беше странно. Стана й ясно, че без да подозира, е носила образа му в главата си през цялото това време. Сблъсъкът с реалния Жан й се стори свръхестествен, сякаш беше магически съживен персонаж от запечатала се в съзнанието й картина.

Като слезе под палубата, се озова в коридор с дървена ламперия и видимо скъпи произведения на изкуството. Заоглежда ги нехайно, с одобрение, но не и с разбиране. Хрумна й, че един ден, когато се сдобие със свое собствено жилище, ще го отрупа със същите такива красоти, които ще карат гостите й да въздишат и да си правят заключения за личността на домакинята, макар и тя самата да е в неведение относно посланието на елитните творби. Точно така, ще се превърне в интригуваща, мистериозна жена. Ще бъде енигматична — любима думичка на Паскал.

— Здрасти — обади се нечий глас иззад гърба й. Имаше дълбоко звучене и дори в тези две срички акцентът си личеше много по-отчетливо от този на Паскал и родителите й.

— Ох — възкликна изненадано, обръщайки се с ръка на гърдите, вбесена, че я е хванал неподготвена. — Стресна ме.

— Извинявай — усмихна се Жан. По-сини очи не беше виждала през живота си. Изглеждаха сякаш носи контактни лещи. Вдигна ръка, облегна я на стената, точно под линията на картините, и отпусна тялото си върху опората й. Ризата му се отвори още повече.

— Мислех… ъ… мислех си, че си на палубата — запелтечи Аврора. Как й хрумна да каже подобна глупост? Къде бяха флиртаджийските й заигравки и остроумни реплики?

— Бях — отвърна той. — Сега съм тук.

— Май да.

— Търсиш ли нещо?

— Просто разглеждам. — Страхотно, сега пък прозвуча като петгодишна хлапачка, въоръжена с кофичка и лопатка. Най-лесната защитна реакция в случая беше да се наежи. — Теб какво те вълнува?

Жан направи типично френска физиономия и сви леко рамене. Божичко, колко секси беше отблизо. Особено с този белег, който не изпъкваше толкова, колкото си беше представяла, и все пак придаваше на горната му устна прелестна, съкрушителна дяволитост.

— Следя да не се забъркваш в бели.

Бинго! Флиртуваше с нея.

— Белите не са толкова лошо нещо. — Аврора го погледа изпод изсветлели от слънцето мигли, най-сетне влизайки в крачка. — Или греша?

— Зависи колко често си ги навличаш.

Тя вдигна кокетно едната си вежда.

— Така ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Държанието му рязко се промени. Аврора внезапно осъзна, че бяха далеч от флирта. Жан излъчваше смущаваща компетентност, сякаш познаваше всяка мисъл, прекосявала някога съзнанието й, сякаш безумно сините му очи проникваха като лазер в главата й.

— Трябва да полагаш по-добри грижи за себе си — каза й и се отдръпна назад.

Думите му я стъписаха.

— Моля?

— Тялото ти е безценно, Аврора. Не бива да го отдаваш на всеки срещнат.

— Гледай си работата — сопна му се, изумена от факта, че си позволява да я назидава. — Не си ми баща.

— Все някой трябва да поеме тази роля.

— Моля?

— Родителските насоки са важно нещо.

— Как смееш? Ти дори не познаваш баща ми! Не знаеш нищо за него.

— Знам, че си твърде млада да имаш такова поведение.

Обхвана я необуздана ярост.

— Ти пък какво знаеш за поведението ми?

— Знам кога една жена иска да ме вкара в леглото.

Аврора отвори уста и веднага я затвори, онемяла от неочакваната му прямота.

— Ще ти се! — изстреля, по-унижена от всякога. — Какво те кара да си мислиш, че бих искала и с пръст да те докосна… дядка?

— На трийсет и три съм. — Като че ли се забавляваше. Прииска й се да го шамароса.

— Именно — озъби му се, вече убедена, че повече не се е излагана през целия си живот. Прозвуча, сякаш сексуалният й опит се ограничаваше до няколко свирки в училищната тоалетна.

— Връщай се горе — нареди й Жан. — Паскал сигурно се чуди къде си.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Както си и мислех: удивителна зрялост.