Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Майната ти. Да ти го начукам.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Какво ожесточение само!

— Нямаше да се държа ожесточено, ако не ме вземаше на подбив — тросна му се Аврора. После скръсти ръце. — Трябва да отида до тоалетната. — Отново изтърси първото нещо, което й хрумна, и отново съжали стократно. Колкото и да беше ядосана, не искаше Жан да си я представя разкрачена на тоалетната. — Да се поосвежа — добави неубедително.

Жан я удостои със странен поглед. Пак й втълпи чувството, че я познава отблизо: че са се срещали преди, но го е забравила някак.

— Познаваме ли се от преди? — Осъзна, че е задала въпроса си на глас.

Той се подсмихна. Все едно че му беше разправила виц. Невероятно! Едва ли имаше по-невъзпитан човек на света.

Не благоволи да й отговори, а вместо това отвори вратите към горната палуба и изчезна сред прилива на ярка светлина.

Аврора отиде до най-близката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. Помещението се огласяше от класическа музика; по плота на мивките в римски стил бяха подредени различни шишенца с продукти за ръце, а до тях — спретнати купчинки с нечовешки пухкави бели кърпи.

Жан Моро да върви на майната си!

Той беше непоносим. Най-самодоволният и надут тип, когото някога беше виждала. Е, господинчото спокойно можеше да навре глупавото си loco parentis 5 5 Настойник, опекун (лат.) — Бел.ред. (една от любимите фрази на госпожа Дърдън) в задника си (пък бил той апетитен). Какво знаеше той за нейния живот? Нищо, ето какво. Нищичко.

Кретен!

Аврора излезе на коридора и се запъти към горната палуба, но нещо я спря: затворената врата отляво, входът към личния живот на Арно и Жизел Деверо. Подбудена от любопитство — и малко бунтарство срещу безочливия упрек на Жан, — реши да натисне дръжката. Отвореше ли се вратата, значи си го просеха.

Така и стана. Пред очите й се разгърна просторна стая, пищно обзаведена и потънала в уютен полумрак. Плътни пурпурни завеси се диплеха около спалня с четири колони. Босите й ходила стъпваха по дебел черен килим, мек като пролетна трева. До едната стена имаше разкошно, лакирано барче. Значи тук прекарваше морските си нощи звездната френска двойка. Аврора пристъпи тихо до леглото и прокара длан по копринените чаршафи в кремав цвят и извивките на изящната рамка от ковано желязо. Погледът й привлече огромното огледало на тавана, опасано с дискретни лампички.

Сложи ръка на устата си, за да сдържи напиращия кикот. Прочутите политици си бяха спретнали развратно ложе, кой би предположил? В главата й изскочиха похотливи картинки: бледите крака на Жизел увити около кръста на Арно, докато погледът й изучава преплетеното им отражение в огледалото, стегнатия му задник, останал бял под колана на плувните му гащета.

С ръка върху копринените чаршафи Аврора затвори очи. Сега не виждаше Жизел под тялото на съпруга й, а самата себе си в прегръдките на Жан… Той целуваше устните й бавно и страстно, езикът му търсеше нейния, силните му ръце я държаха за кръста и в следващия момент отново я упрекваше, наричаше я незряла хлапачка, наместваше тялото си над нея, изпълваше устата й с члена си, учеше я как да го докара до оргазъм…

Фантазията й беше прекъсната от мъжки гласове. Първата й паническа мисъл беше да се скрие. Бяха разбрали къде се е промъкнала. После осъзна откъде идват гласовете. В ъгъла на стаята имаше изход към палубата, точно към мястото, където провеждаха тайния си разговор, и вратата беше наполовина отворена. Двамата говореха тихо, ту на френски, ту на английски.

— Естествено, че е тя… — Акцентът на Жан беше по-силно изразен от този на Арно. — Никога не ги изпускаме от поглед.

— Досущ като загрижени бащи, предполагам.

— В някои аспекти.

Последва тирада на френски, от която не разбра и дума, след което Арно продължи на английски:

— Знаеш какво е мнението ни. Това на Жизел най-вече.

— Не съм ви молил да участвате.

— Нали сме ти семейство.

— Нямам нужда от семейство.

Аврора се приближи на пръсти, напрягайки слуха си.

— Как според теб ще реагира майка ти? А Пол? — продължи тихо, но настоятелно по-възрастният мъж.

— Пол подкрепяше Рубен безусловно. Бяха като братя. А и не се месеха в работите ми.

— Това беше, преди да се забъркаш в този… подмолен план .

— Подмолният план на Рубен ни носи пари, купища пари. Само не ми казвай… — последва пауза, по време на която вероятно насочи вниманието на събеседника си към луксозната яхта, — че не си материалист.