Виктория Фокс - Островът на изкушението

Тя кимна.

— Смятам, че си прав.

Сцената — страстен миг на двама влюбени без описване на плът — изглеждаше добре на хартия, но на лента… оставяше чувство на наложена нравственост.

— Ще говоря с Тайлър и може да направим проба. — Тайлър изпълняваше главната мъжка роля. В реалния живот беше по-гей и от Елтън Джон. — Ако усетиш, че се притесняваш, кажи.

Зандър се оказа прав. Сцената стана добре още първия път. Стиви остана доволна, макар лицето й да пламтеше, докато я изгледа. Сластните целувки на Тайлър, пръстите му върху копчетата на роклята й, свличането на фината материя, голите й гърди… и „Стоп!“. Смущението й идваше от факта, че екстазът по лицето й беше породен от мисълта за Зандър Джейкъбсън и за това, че не друг, а той беше свидетел на този интимен момент. За пръв път след пристигането си в тази страна изпитваше истинско желание да бъде с мъж и да проникне в интригуващата му същност. Зандър нямаше нищо общо с бившия й шеф. Той беше грижовен, интелигентен и откровен. Коренно различен човек.

— Зашеметяваща си — похвали я режисьорът. — Рядко попадам на такива таланти. Сега разбирам защо Марти те е лапнал.

— Много мило от твоя страна. Не е за вярване как стигнах до тук. Никога не съм очаквала подобна кариера.

— Четох, че си работила в някакъв офис в Лондон.

— Да. Много отдавна. — Споменът не й беше приятен. Опита да се усмихне. Зандър не откъсваше поглед от нея. — Е, не чак толкова отдавна, колкото ми се струва…

— Животът се мени светкавично.

— Да.

Стиви се запита дали Зандър беше свободен. Не беше споменавал да има приятелка, но това не означаваше нищо. Човек като него не можеше да остане сам задълго.

— Ще ходиш ли на модните награди утре? — попита тя, колкото да каже нещо. „Фронтлайн Фешън“ беше посещавана от много знаменитости благотворителна галавечеря в помощ на американските войски в чужбина.

— Не — извърна поглед той. — Подобни мероприятия не са по вкуса ми.

— Не обичаш грандиозните приеми? — Стиви се опита да прикрие разочарованието си.

— Ами да. — От предишната му увереност нямаше и следа. — Зависи кой ще е там — смутено добави Зандър.

— Аз ще съм там. — Думите се изплъзнаха от устата й и прозвучаха някак флиртаджийски.

За щастие той й отвърна с усмивка.

— Не от теб се притеснявам.

— А от кого?

Зандър се подвоуми, преди да отговори.

— От някогашни съперници. Дълга история… Организаторът на галавечерята ми е… Накратко възгледите ни се разминават.

Стиви беше виждала снимка на организатора. Ледени очи, изискан костюм. Беше чела за него в едно списание. Фамилията му попадаше сред най-големите знаменитости на модния свят като Версаче, Армани, Лакроа.

Моро. След трагичната смърт на родителите си французинът беше поел фамилния бизнес.

Какво ли минало свързваше Зандър с Жан-Батист Моро? Беше твърде рано да задава такива въпроси.

— Значи ще трябва да внимавам — пошегува се Стиви.

Той не отвърна на усмивката й.

— О, да.

Лори

— Запознай се с Лори Гарсия…

Онемяла от смайване, Лори не успя да скалъпи думите, репетирани хиляди пъти.

Жан Моро се престори, че не я познава. Протегна ръка за поздрав, а в спокойните му сини очи не просветна нито една издайническа искрица.

„Открих Лори в Испания. Вече я снимахме — самороден талант е.“

Устата на Лори пресъхна. Гърлото й се стегна.

— Приятно ми е — кимна мъжът. — Надявам се хората ми да се грижат добре за теб.

Лицето й пламтеше. В съзнанието й изникна споменът за допира му през онзи далечен ден в колата, за необузданото им взаимно привличане, за неописуемото изкушение.

Искаше й се да изкрещи: „Аз съм, не ме ли помниш?“, всичко беше толкова странно… Моро беше известна личност — много по-известна, отколкото очакваше — и нямаше как да се хвърлят в прегръдките си в присъствието на Десидерия. Но от подписването на договора бяха изминали седмици и той не беше направил ни най-малък опит да се срещнат. „Ла Люмиер“ притежаваше армия от дългокраки жени с високо самочувствие и изпитателен взор. В крайна сметка тя не беше единственото момиче в агенцията, обсебено от тъмния чар на Моро. Всички до една си падаха по него.

Но нима не заслужаваше поне едно обяснение? Той беше нахлул в живота й при обстоятелства, които започваха да я озадачават все повече и повече. Опитваше се да проумее отчуждението му, придържайки се към надеждата, че наближава краят на мъчителния й копнеж.