Виктория Фокс - Островът на изкушението

Офисите на „Ла Люмиер“ се помещаваха на Сънсет булевард. Отпред се ширеше огромен паркинг с лъскави автомобили. Лори се чувстваше неловко в семплата си рокля с презрамки и старата кожена чанта на рамо. Трябваше да си купи нова рокля, но след като беше платила депозита за квартирата и заредила хладилника с най-основното, парите й бяха привършили. Доближи се до главния вход, стиснала визитката в ръка.

На рецепцията я посрещна вежливо, червенокосо момиче. На табелката с името й пишеше Хейли. Във фоайето имаше стъклена маса с купчина модни списания и четири стилни канапета, тапицирани в патладжанено лилава кожа. По стените висяха снимки на красиви жени. Бяха черно-бели с различни цветни детайли — вишнева сочна устна, виолетова сянка на клепач, огненооранжев кичур коса.

— Не те ли предупредиха да не се гримираш? — попита Хейли, докато я водеше към асансьора на тънките си високи токчета. Лъскавата й коса се олюляваше на раменете.

— Не съм се гримирала — отвърна Лори. Бяха й казали да се яви в естествен вид. Къдриците й бяха разпуснати и нямаше никакъв грим.

Хейли я изгледа и като че ли не й повярва, защото лицето й беше като изписано. Дори моделите се нуждаеха от разкрасяване…

Десидерия ги очакваше в компанията на ниска жена с късо подстригана черна коса и очила, която ги поздрави със сдържана, професионална усмивка. Представи се като Кристи Белафонте, управляващ директор на агенцията.

— Нали ти казах, че е невиждана хубавица? — възкликна Десидерия. — Сега ми се струва още по-очарователна!

Кристи обхвана с длани лицето на Лори и я огледа отблизо. Момичето се смути. Жената я гледаше от милиметри разстояние все едно се канеше да я целуне.

— Прекрасна е — заключи Кристи с привичния си делови тон.

Двете с Десидерия докоснаха косата и огледаха тялото й. Десидерия изпъна раменете й назад и вдигна брадичката й с пръст.

— Доста е нисичка… — отбеляза Кристи. — Колко си висока — един и седемдесет, един и седемдесет и пет?

— Един и седемдесет.

— За обектива е идеална — обади се Десидерия. — Не е нужно да я пускаме на подиума.

Кристи кимна.

— Добре. Да й направим няколко снимки.

Слязоха с асансьора до сутерена. Един върлинест фотограф провеждаше фотосесия с нацупена брюнетка с кльощави бледи крака.

— Ей сега, кукло! — провикна се той с британски акцент.

Видимо изтощената стилистка дотича и я хвана за ръката.

— Насам! Лориана, много ще съм ти благодарна, ако ускориш крачка. Един куп работа ни чака.

Шмугнаха се зад някаква завеса и тя й посочи закачалките с дрехи. Само дето не бяха дрехи, а по-скоро оскъдни парчета плат. Идеята беше моделите да покажат плът и да разкрият целия си блясък. Наоколо се навъртаха още няколко момичета — и те като нея бяха издирени от търсач на таланти. Успешните кандидатки щяха да имат привилегията да се срещнат със собственика на „Ла Люмиер“, или шефа, за когото Десидерия беше споменала в Мурсия. На него се падаше да реши коя ще остане да работи за престижната му агенция.

Премениха Лори в изрязан розов потник с широко, отпуснато деколте и най-обикновени сини шорти. Колкото и безформено да беше облеклото, тя изглеждаше зашеметяващо. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш обрулена от силен вятър. Когато се появи в студиото, Десидерия ахна. Кристи се усмихна и двете си размениха няколко думи, които Лори не чу.

Първоначално се стесняваше пред обектива, но инструкциите на фотографа — погледни насам, погледни натам, усмихни се, нацупи се, прокарай ръка през косата си, седни, стани, кръстосай крака, обърни се, прехапи устна, наклони глава — й помогнаха да влезе в ритъм и в ролята на модел. Оказаха се най-кратките десет минути в живота й. Фотографът непрекъснато се обръщаше към Кристи и ахкаше:

— Ослепителна! Страхотна! Снимките станаха един път!

Десидерия й помогна да се преоблече и я похвали:

— Справи се отлично. Знаех си, че си самороден талант.

Кръвта й все още кипеше от адреналин, когато слязоха във фоайето.

— Ще ти се обадим веднага щом покажем снимките на шефа. Не се тревожи. Господин Моро не е страшилището, за което хората го имат. Ще го опознаеш и ще видиш.

— Моро ли?

Името й прозвуча познато. Беше го срещана по списания, по сайтове за скъпи маркови стоки и в репортажите за червения килим: „Тоалетът ми е на Моро. Никой не ме облича по-елегантно.“ Собственикът на агенцията беше син на легендарната двойка Пол и Емили Моро. Той беше техен наследник, макар и по неволя. Преди преждевременната си смърт — загинали бяха в трагична злополука по време на океанска почивка — родителите на господин Моро се славеха като дизайнери от класата на Валентино и Лагерфелд. Заради името им на ненадминати модни новатори специалистите се избиваха да работят с тях. Най-прочутите знаменитости дефилираха с техни тоалети — кинозвезди и супермодели, политици и кралски особи. Наследникът им беше известен с това, че избягваше медиите и обществото. Говореше се, че ръководел модната къща задкулисно чрез експертен екип, отговорен за бизнеса.